СРЕДНОЩНО НЕЖНО

На Ваня

Ти спиш безпаметна за дневните коварства,
усмихната във своя сън-лъжа…
Аз благославям нощните митарства
на твоята изстрадала душа.
Повярвай на душата ми ревнива -
тя всичко ще отгатне и прости.
Знам, че наяве ти не си щастлива,
на сън поне усмихната бъди.

НАЙ-КРАСИВАТА ЖЕНА

Пазачът и разбойникът в окови
говореха за своите жени.
Пазачът каза: „Бог да я отрови,
ако в живота тя ми измени.
Обичам я, защото е прекрасна.
О, аз съм сляп пред тази красота!
Обичам я и вече знам прекрасно,
че няма по-красива на света.
С косите почвам: черен дъжд; очите:
две капки извор, а устата мед.
Надолу - жар, до глезените вити
все галиш жар”, каза пазачът блед.
„Не, моята жена е по-красива -
разбойникът изрече с тъжен глас. -
Тя вечер идва, сутрин си отива.
Не знам дори къде живее аз.
Не съм я виждал още да се храни.
Веднъж да се съблича я видях,
но тя очите ми закри със длани,
целуна ме и се разсипа в смях.
Тя идва ту като девойка, скрила
във пазвата две ябълки за мен,
ту като сладка блудница, разкрила
с небрежен жест хитона си червен.
Не си ли виждал пламък как обвива
запален бор и съска в стон горещ?
Ако веднъж си любил във коприва -
животът ми докрай ще разбереш…
Опитах се веднъж да я прогоня.
„Не се опитвай, каза ми, ела.”
Веднъж пристигна с два червени коня,
донесе ми веднъж и две крила.
Защо ме мъчи и защо ме пази?
Дарява страст насън и взема страст
и паяче, когато ме полази -
не ме убивай, казва - туй съм аз.
Коя е тя не знам, но все се питам:
кой във Елада древна е сгрешил
и сътвори от пяна Афродита?
От моя сън да бе я сътворил…”

ОБЩЕСТВЕНО МНЕНИЕ

Каква жена! За миг я зърнеш и ток те удря в слабините.
На сватбата й попът селски три пъти падаше в несвяст.
Мъжете подир тази сватба си понамразиха жените
и до един се поболяха от дяволски мерак и страст.
Жените първи я чумосаха и от жена тя стана кучка.
За нея сториха магия от вълча кост и жълт конец.
Подхвърлиха змия изкормена в дома, а след тази случка
набиха болния й мъж и го нарекоха скопец.
Не се роди у тях дете след сватбената им година
и селото им върза люлка, изплетена от зла мълва,
че пей не струва, щом е ялова… Мъжът й скоро се помина
и тя, сирак от край незнаен, остана в къщата сама.
Тогава почнаха хвалбите във кръчмата, след три мастики:
„Ах, тази блудница! Ах, тези гърди с къпинови зърна…!”
Тъй нощ след нощ мъжете селски - все донжуановци велики,
един след друг, и ред по ред, преспаха с блудната жена.
Като кокиче сред бодили, между възхита и омраза
живя жената с гнусна слава, разнасяна на шир и длъж,
и днес внезапно се помина… При следствието се оказа,
че тя е девствена, че даже не е докосвана от мъж.

ПЕПЕЛ

На Всевдана и Владимир Овчарови!

Какво ли сме оставили след нас,
след своята последна земна дата?
Това навярно в някой бъден час
ще се попитат внуците, когато
край мъртвото огнище у дома,
по стари снимки, книги и кавали,
по чаши и по счупена кама,
те ще гадаят как сме преживяли.
Ала един от тях ще разбере,
че не във сечивото и в предмета
е скрито днешното ни битие
и днешната ни радост и несрета.
Той ще прогледне във жарта изгнила
и, възкресил във явор пепелта,
ще види как кипеше хлорофила
в зелените му слънчеви листа;
как слънцето се трупаше и спеше
във жадното дървесно естество
и как от тази светлина растеше
до свойта смърт зеленото дърво.
Смъртта му беше огън. Тя разтвори
фотосинтезната му същина
и излетя през неговите пори
пак същата небесна светлина.
Така достойно яворът посърна
във свойто благородно битие.
Живя с назаем слънце, но си върна
онуй, което от небето взе…
С любов назаем цял живот живяхме
и ние като този явор млад.
До сетната искрица изгоряхме,
но върнахме на този тъмен свят
назаем взетата любовна сила…
Потомците ще разберат това.
Смъртта ни ще сравнят със жар изгнила.
Животът ни - с любов и светлина.

СЛУЧАЙНА ЛЮБОВ

Снегът отвън тропосва две пътеки
и ги зашива с бял конец в една.
Вървят жена и мъж… Със стъпки леки
до тях върви любов, след тях вина.
Голямата вина ще ги намери,
ще седне в светлината на свещта
и в пламъка на двете изневери
ще хвърли сянка, дим и пустота.
И ще си тръгне пак със стъпки леки,
с един въпрос неясен и суров:
Щом утрото разделя две пътеки,
любов ли е случайната любов?

СПОМЕН ПРЕЗ ОКТОМВРИ

На моя приятел Иван Ванков от Ивайловград

Момичето, което видях по гроздобер,
не помня как изглеждаше, ала душата помни:
лозята бяха светли, памидът беше чер,
а есента се любеше със лятото в октомври…
Момичето вървеше по пътя глух и пуст
със чепка черно грозде… Поспряхме се смутени
и онемях тогава, а знаех наизуст
хиляда стиха - сякаш за нея сътворени…
Момичето стоеше пред мене като стих
и после стана нещо като във нямо кино -
сред жадните й устни блестеше капка вино
и без да кажа нищо аз виното изпих…
Пиян съм от тогава от капката рубин,
но не от друго вино - изпих хиляда стомни.
Хиляда стиха знаех - запомнил съм един,
горях в хиляда устни - една уста запомних…
Коя бе тя? Къде е? Не знам ни път, ни брод,
но знам, че прав е всеки, когато мъдро каже:
Мъжете се напиват от капка вино даже,
но само през октомври, и то - за цял живот…

ЧУДОЯВЛЕНИЕ

Отвън ухаеше на кестени,
на мокри гарвани и кал.
Светът четеше черни вестници.
Навред печал. Навред печал.
Прехвъркаха снежинки мършави
под яловите небеса.
Внезапно сякаш бяха свършили
в света добрите чудеса.
Не чаках нещо да ме слиса,
но чудото се появи:
на дюлев цвят ми замириса
снегът по твоите коси.

ПРИКАЗКА ЗА ГЛОБУСА

В душите ни тогава тя вървеше като нестинарка…
Тя беше толкова красива, че във неделя в зоопарка
сърните завистно я гледаха, а подлуделите елени
я следваха с очи широко отворени и нажалени…
Омъжи се. Мъжът й после отнесе мъжката ни злоба.
Той беше като нас, но имаше в дома си географски глобус.
Той с този глобус я излъга… И нощем те като туристи
вървяха през полукълбата по мокри самолетни писти,
през снежни степи и савани и през горещи паралели,
препускаха със руска тройка, живяха в хубави хотели;
видяха чудеса световни. Гудбай, бонжур, зи дойче шпрехен -
светът бе малък пъстър глобус, светът тогава беше техен…
Те даже нейде в океана свой остров мъничък откриха.
Животът беше път и вятър… О, Боже, как се промениха!
Сега си имат дом, градина, но сватбеният пръстен драска
като парченце лед онази мечта и първа тяхна ласка
и любовта им се нарича студена кухня и заплата.
Тя носи имена на вещи, тя е ключето за колата…
А в гардероба с тъмен мирис на нафталин, в самия ъгъл
стои прашасал оня глобус, със който беше я излъгал…