ВЪПРОС ЗА ЛЕВСКИ

Свободен е народът и от душа те слави.
Защо му трябваш още? Защо не те забрави?
Защо, съзре ли гарван, си мисли за бесило,
защо си му икона, защо си му светило?
Защо ти пали свещи, плете за теб венец,
нарича те месия, надежда и светец
и тайничко поглежда към небосвода стар -
дали по пътя Млечен не слиза въглищар;
дали луната - тази българска луна,
е още ясен месец, дали не е с чалма?
Свободен е народът, свободно вика: „Го-о -л!”,
но хляб, ако си купи, назаем търси сол.
След толкова години все същата съдба:
мизерия, залъгана с коматче свобода.
Животът озверява! Отечеството гине.
През още колко мъки ще трябва да премине
Народът? Той не иска република-менте.
От новото се плаши, но старото не ще;
не ще да е прислужник в световния вертеп;
не вярва вече в никой, очаква само теб.
Затуй се взира още във небосвода стар -
дали по пътя Млечен не слиза въглищар…
Той дваж те поменува, а благославя триж:
Апостоле, къде си? Дано се преродиш!

РАЗГОВОР С РОДЕН

Ваятелю, салют и добър ден!
Ти моята история не знаеш,
но ако беше българин роден,
в какъв ли образ щеше да изваеш
България? Навярно би създал
метафора от кръв - червена глина;
калпак посечен, изгорен кавал
или орач, запрегнат в три синджира;
или глава на войн ослепен,
или пък кървавия торс на Йово…
Ще бъде вярно, но ще е фрагмент,
ще бъде старо, няма да е ново.
Решението точно на въпроса
е в следната метафора, комай:
една жена, която крачи боса,
а пък жарта пред нея няма край.

РЪКА

На жена ми

Това не става за романи.
Не се описва даже в стих.
Аз на танго не те поканих,
ни чаша вино с теб изпих.
Не съм шептял със устни меки,
че ти си моят идеал
и в разни тъмни дискотеки
ръката ти не съм държал.
Тогава в мокрите тютюни
ни сбра един дъждовен час.
И звън от две съзвучни струни
премина плахо между нас.
А пръстите ни катранливи
се слепнаха в една ръка.
И тъй: нещастни и щастливи
живеем с тебе досега.

РАВНОСМЕТКА

Е, каквото беше, беше май дотука.
Чашата е празна, песента е суха.
Но за друга бира няма вече време -
младата кръчмарка на тезгяха дреме.
Скоро, много скоро със усмивка злъчна
ще заключи тя среднощната си кръчма
и ще ни пропъди в тъмното, където
почва тъмнината на небитието.
Младата кръчмарка май че не разбира:
за живот сме жадни ние, не за бира.
В буйната си младост пихме и препихме,
честно поживяхме, честно си платихме
и животът - тази кръчма окадена
от честта ни мъжка беше осветена.
Бяхме - поживяхме… Стига вече! Хайде:
времето ни свърши, слънцето ни зайде.
Нито сме хайдути, нито партизани.
Нямаме си слава, нямаме си рани.
Имаме си само спомени бездатни,
спомени трапезни, спомени креватни,
спомени червени - яркопетолъчни,
за години млади, весели и мъчни,
спомени ненужни, спомени предишни…
Времето ни свърши - вече сме излишни.
Но да си отидем горди, с чисто име -
щом не светим вече - нека не тъмниме.

ЧАСОВНИКЪТ НЯМА ДА СПРЕ

На Ваня

Под гаровия часовник стои едно стихотворение.
Последният му стих е обут във червени сандали,
предпоследният носи пола на райета,
средният стих е пристегнат с черно коланче.
Първият има блуза от майско небе
и пазва, в която се носят откраднати ябълки.
Стихотворението има лунички по бузите,
уста от маврудово вино и очи за целуване…
Към него се приближава едно друго стихотворение,
което носи цветя.
Нататък?
Часовникът няма да спре.

ЛЯТО 2001-во

Обрулена, охулена, до бяла кост ожулена,
без хляб и без пари,
плячкосана, парчосана, отдавна неваросана,
България гори…
За шепа бели драхми три месеца горяхме
и ще гориме пак
и няма да остане по родните балкани
прът - даже за байрак.
И точно тук е драмата, че в кладата голямата
изгаря всичко днес -
и химна, и хоругвите, и песните, и буквите,
и българската чест…
Да беше тирания… А то за търговия
със лумпенски пари -
от българи подпалена, от българи разпалена,
България гори.

ЖЕНА В ДЪЖДА

Една мълния опна жълтото си въже.
Тя го прескочи и по клокочещият й гръм премина.
От балконите по нея валяха очи на мъже
и димеше от страст и възторг мократа й коприна.
В синята мъгла на роклята жената вървеше гола.
Виждаше се вятърът как тече през светлите й бедра.
И защо сравняват винаги хубавата жена с топола -
в този час и най-нелиричният между нас разбра.
Пороят на погледите ни спря пред оня жилищен вход,
в който угасна сънят ни горещ и лунен…
Мъжете вече псуваха наум щастливия идиот,
който ще я посрещне, но ще забрави да я целуне.

ТЕЖЪК ХЛЯБ

На Николай Колев

Поетът на градчето остана бос и гол.
Мечтаеше за бира - ядеше хляб и сол.
Продаде си китарата и след това чалгяса,
но хлябът пак не стигаше на кухненската маса.
Душата му започна да слиза от небето
и тръгна по сандали в калта на битието.
Душата му заплака от мъка и обида,
настръхна и се сви подобно какавида,
а после се превърна във пеперуда бяла
и отлетя, избяга от гладното му тяло.
Тя почна да кръжи във дните му проклети,
но той не я позна, той даже не усети,
че вече е бездушен и че е глух и сляп
във свойта сляпа грижа за своя труден хляб.
А тя кръжеше все над старото пиано,
все кацаше връз томчето на Димчо Дебелянов,
чак до онази нощ, когато не сколаса
да отлети встрани от кухненската маса
и той, нали си беше отдавна вече сляп,
неволно я премаза под своя тежък хляб.

ВЪПРОС КЪМ НЕБЕТО

Аз цяла зима чаках този гръм!
Прекрасен гръм - в сърцето ме умери!
Във черните небесни кариери
избухна жълт барут и потрепери
земята сепната от зимен сън.
И ето го дъждът: грамада жива
пълзи към нас… От облака огромен
след час остава само малък спомен
и клон от ябълка - на две поломен,
и радостта, че нещо си отива.
Не ме боли за зимата. Напук!
Земята плува във омара златна,
а сред галактиката необятна,
отворило сергията си лятна,
продава слънцето шекер-памук.
О, колко светлина във ден такъв
и колко сила! Млада и небрежна
навред шуми вода снеготопежна.
Завряла, еротична и копнежна
шуми във нас възбудената кръв.
Светът е друг, светът е млад и нов
и просто ти се иска да целуваш,
да бъдеш нежен, волен и празнуващ,
да си човек, но вечносъществуващ,
да бъдеш влюбен и да си любов.
Затуй, пиян от своя вълчи глад
за повече живот и красота,
те питам, Боже мой, със все уста:
„О, Боже мой, във този хубав свят
кажи ми за какво ни е смъртта?”

РОДИНА

В мадоните от ярките плакати,
в платена песен, във неискрен стих,
във символи, във гербове и дати
не съм те търсил и не те открих.
Не те сравнявам с образа на мама,
защото мама просто е жена,
а ти сияеш вечна и голяма
като дъга на трите времена.
Животът ни под твоя свод минава
като под речен мост и точно там
мен твоят Левски ме дари със слава,
а твоите предатели - със срам.
За мен не си дори в хемоглобина,
със който те пренасям в син и внук,
а в най-обикновената причина:
мен просто ме боли да бъда друг!