Ако Чавдар и Лалчо са до голяма степен рожби на
една легенда, вдъхновена легенда, на едно предание, Чакър войвода от Самоков е
достоверна историческа личност. Неговото детство е поучителен пример на това как
се ражда един хайдутин.
Когато бил на три-четири
години, баща му бил убит от турците... „Щом поотраснал", вуйчо му, поп Никола,
го дал в ковачницата на Рилския манастир да си вади хляба. Но майсторът калугер
направил тоя хляб горчив. Сприхав човек, несвестен и жесток, той често биел
едроглавото русо чираче, а веднъж запратил големите щипки върху него и насмалко
да го затрие, ако не се мушнало момчето под гюрука. До вечерта Христо изгледал
манастира от Кобилино бранище и хванал преките пътища към
Самоков.
И в Самоков не го оставили дома: дали го в
тюфекчийницата на Мито Шатарента. Отначало той въртял точилото, лъскал с
пепел и оцет ръждясалите шишанета и раздухвал огъня, но бърже свикнал работата и
скоро заместил майстора - вече стар и уморен човек, който повече обичал
припеците и каймаклията кафе...
Встрастеният към
оръжие Чакър изучил всички тънкости на оръжейния занаят, а покрай това -
навиците, нрава и бабаитлъците на турците, които носели там развалено оръжие за
поправка. Тюфекчийницата имала и стрелбище за изпробване на поправените пушки,
така че, без никому да се зловиди, Христо можел на воля да стреля, докато станал
най-добрият стрелец не само в Крайискърската махала, но и в целия град Самоков.
На турците бездруго не се харесвал много-много тоя пъргав, мускулест мъж със
засукани руси мустачки и чакърести очи, но те още повече го намразили, когато се
намесил веднъж в играта на няколко турчета и метнал камък три пъти по-далеч от
тях. На недотам любезната покана да се махне той им показал юмрук. Два дена след
това неколцина „гъжвалии" нахълтали в тюфекчийницата да го убият, но младият
майстор измъкнал тежката наковалня и се развъртял с такава сила, че нападателите
побягнали презглава.
Чакъра достатъчно познавал
„правоверните" свои съграждани, за да мисли, че след тия сблъсъци спокойно ще
може да остане между тях, за да им точи ятаганите, и затуй отрано започнал да се
готви. Раздал тук-там на свои приятели, които обичали като него миризмата
на барута, по някоя поправена от него пушчица, водел ги на стрелбището да
стрелят като него, а вечер се събирали в горния етаж на бакалничката на дядо
Мите Ковано, където правели военни упражнения с ятагани. На новаците бъдещият
хайдутин давал дървени саби. Едни карал да „секат" по обичая на турците, а други
да да отбиват ударите, като „мушкат". На по-напредналите заменял дървената саби
с повити в парцали истински ятагани и най-после отвивал острилото на ятаганите.
Подът на бакалничката така се тресял от жестоката опасна игра, че от време на
време дядо Мите Ковано провиквал отдолу: „Кротко, ей, че отиде мазата!" На което
Чакъра отговарял: „Нека една маза отиде, сто юнака да
живеят."
Едва ли ще да е мислил Христо Чакъра,
когато е джаскал ятаган в ятаган, че много скоро той ще води не игра, а истински
бой с ятагани...
В един празничен ден, две недели
преди Благовец, край поповата върба в Крайискърската махала се били събрали моми
н невести, разправяли си нещо и весело се кискали, когато се задала откъм
Боровец група турски ловци, между които и Ясимбеговият син Осман. Тоя Осман
отдавна бил ударил око на една напета хубавица - Елка Доцина. Виждайки я между
жените, Осман се спуснал да я отвлече, но жените не останали мирни, задърпали
го, издраскали го и закрещели за помощ. На виковете им се притекли неколцина
младежи от Миташовата махала и се почнала борба. Подлютените турци пуснали в ход
опакото на своите ятагани и били вече притиснали младежите в едни плетища,
когато се явил Христо Чакъра. Той измъкнал един кол, завъртял се наляво, обърнал
се надясно и фесовете изпокапали. Ясимбегчето забравил хубавицата и побягнал с
наранена глава. След малко дошли каймакамските заптии да изловят разлудувалите
се гяури, но Чакъра не бил вече там, а у Мите Ковано. Там окачил една вехта
торба отвън, на прозорчето, в знак, че кой как мине от другарите му, трябва да
се качи горе, а който идвал - приемал заповед от войводата за девет дни да се
приготви и на десетия да е в Карагьол. Самият Чакър, като се стъмнило, тръгнал
за Рилския манастир.
На Белюва черква той спира и се
обръща: назад е останал градът с топлите одаи, черквите и приветливо мигащи
светлинки, с бащината му стряха, където е оставил майка и жена. Напреде му е
тъмната грамада на заснежената Рила и... борбата. Чакъра знае много добре, че
турците няма да му простят, но той не е грабнал пушката за прошка, а да им вкара
ума в главата, да сложи край на сиромашкото тегло.
Като четем биографиите на старите хайдути, виждаме, че почти всякога някакъв
случай прави от мирния човек хайдутин. Русе Кайлалията от Караорман излиза зарад
две завлечени от турците българки, Даглъ Стоян от Ямбол хваща гората, обиден от
Кърагесъта Ясим бей, Панайот Хитов се разгневил на кадията, а Гарабчи Гьорги
зарязал гегата за това, че Арнаут Пеню му съборил гуглата. За разлика от тия
„вехти войводи" Чакъра подготвя своя хайдутлук отнапред и това не е
случайно.
Времето през първата половина на XIX век
за самоковчани е време на тежки ангарии. Вярно е, че тука бейски чифлици няма,
но има стотици видни и мадани за добиване на желязо - 1340 кантара ежегодно за
нуждите на султанския арсенал. През времето, когато се развиват описваните
събития, допотопните мадани едвам издържат чуждестранната конкуренция и ако още
се крепят, то е поради безплатния труд на населението. Въпреки султанските
фермани за забрана на ангарията, нещастните самоковци редовно си я влачат по
силата на юмручното право. Те превозват рудата от железните рудници до видните,
те приготовляват рудата, поправят вадите и макар да знаят височайшата заповед за
отменяване ангарията - кротуват, защото в Самоков и околността работите се
решават не от ферманите, а от ятагана. Рече ли някой да не отиде ангария, и току
се раздуе след някой ден, че бабаити съсипали дома му, надянали му нажежена
пиростия на врата и го заклали.
Всеки бей имал около
себе си неколцина главорези, които държали в страх и трепет населението. Когато
нямали друга работа, събирали събирали се, кръстосвали из кърищата, биели,
грабели и обезчестявали, а наесен се прибирали в града, ни лук яли, ни лук
мирисали.
Особено страдало самоковското население от
еснафа на кожарите. Всеки петък след излизане от джамията те тръгвали вкупом
през улицата начело с тъпани, зурни и байраци, въоръжени като за война, тежко
томува, който им пресичал пътя. На един радуилец въглищар, който попаднал в
ръцете им, свирепите кожари така предялали главата с тъпото на ятаганите, че
станала като одрана. На един искровец бил надянат оглавник и язден от Дели Муса
през цялата чаршия.Каймакаминът си затварял очите пред тези изстъпления на
фанатиците и не смеел нищо да им стори, защото напълно зависел от тях. Отидеш на
панаир - та това значело да си туриш главата в торбата. Озъбиш ли се на бейските
пазванти, трябвало да чакаш нажежена пиростия или смърт. Султанският ферман нищо
не струвал пред ятагана, затова срещу ятагана трябвало да се вдигне ятаган...
Такова било времето.
Според времето, Христо Чакъра
избрал и мястото на хайдушкото сборище - самоковския Карагьол. Това е „блатище"
в местността „Пашаниница", обрасла в камъш и диви лопки, където не смеел да
стъпи човешки крак. Според едно поверие, привечер от черната вода на блатото
излизал грамаден бик със свещи на рогата, а призори - самодиви, които удушвали
своите жертви с дългите си коси. Мястото е защитено не само от страшното
поверие. Стръмни, обрасли с лещак и борикй планински склонове заграждат
местността и я оставят достъпна само откъм запад, където минава една конска
пътека. От нея надолу стръмен спуск стига дори до Маданската река, където се
гушат руините на един изоставен, стар мадан. Дърварите от планината, когато
минават край езерото, свалят гуглите и се кръстят, а ловците връзват ловните
кучета, докато подминат. В това горско блато, достъпно само за вълците и
мечките, дружината на Христо Чакъра ще остане цели осем години. Там ще отбие тя
първия и последен опит на турците да проникнат в хайдушкото свърталище, там ще
нанесе и
ПЪРВАТА ПОБЕДА
Оставихме Христа Чакъра на Белюва черква
на път за Рилския манастир. Защо отива там самоковският хайдутин? Във всеки
случай не отива за причастие, както неговите биографи искат да кажат. След
чираклъка при сприхавия калугер, който е щял да го претрепе в ковачницата,
Чакъра не ще да е имал особена любов към калугерите, светците и светиците. Той
отишъл в манастира да направи една сделка. Поискал от игумена 600 лакти шаяк, 40
чифта цървули за облекло на дружината, а в замяна предложил своята хайдушка
закрила. За
богатия, винаги заплащен от разбойници манастир това предложение
било изгодно и дядо игумен приел да облече и въоръжи дружината - една разноска,
която по-сетне ще му бъде заплатена с лихвите.
Ето
как Чакъра се видял войвода на една стегната, добре въоръжена дружина, за която
турците вече стягали потеря. Оставените в града и по селата хайдушки съгледници
предизвестили войводата, че каймакаминът вече събира башибозук. Петдесет души
табаци запасали силяхлъците и избрали за свой главатар известния в Самоков
храбрец и бабаджан Мутиш ага. Ходжата им раздал муски да ги не лови куршум,
благословил ги в Байракли джамия да избият враговете и увеличат славата на Дин
исляма. На следния ден потерята потеглила, съпроводена от десетина тъпани и
зурни, които пищели с такава сила, че свивали вършето на чаршийските върби.
Начело яздел на черен ат предводителят Мутиш ага, целият накичен, с ятаган,
посребрени пищови и с възсукани бурмалия мустаци. Струпалите се да изпращат
потерята циганки треперели от възхищение пред бабаитския изглед на Мутиша и си
дерели гърлата да викат: „Яшасън, Мутишан, яшасън пала буюклу!" (мустакат
лудетино), а Мутиш ръсел, с едната ръка ситни пари за бакшиш, а с другата карал
коня да всича
огън по низания калдъръм.
Докато се
точело въоръженото шествие през чаршийската улица, тъпаните гърмели, а зурните
пищели, българите се спотайвали в домовете си и правели кръстове пред иконата на
преподобния Василий изповедник да закриля юнаците от башибозушката
паплач.
За късмет на хайдутите Чакъра нямал нужда от
закрила. Чрез свои хора в града и селата той пуснал слух, че докато е в
Карагьол, Мутиша нищо не може да му направи, защото биците и самодивите ще
издавят там всичките му пехливани. Лековерният Мутищ повярвал, че хайдутите
наистина ще го дочакат в своето убежище, затова спокойно се наспал във „вехтия
мадан", а на заранта хората му се проточили по пътеката към Карагьол. Той не
подозирал, че войводата е заложил своите хора от двете страни на пътя с готови
шишанета и захапани ятагани. Всеки хайдутин е трябвало да се прицели в човек, а
самият Чакър - в предводителя. Битката била кървава и кратка: щом турците
влезнали в засадата, изврещели трийсетина пушки и Мутиш заедно с десетина други
паднал мъртъв. Останалите се юрнали назад. Тогава Чакъра извел юнаците и
започнал де когото стигне да сече. Пищови пукали гърди срещу гърди, ятагани
звънтели, хора охкали и викали. Двайсет и седем души башибозуци били ранени и
убити. Останалите успели да се вмъкнат в стария мадан и залостили желязната
врата.
Чакъра обрал оръжието на повалените и пратил
хабер на каймакамина да си ги прибере. Каймакаминът наредил тайно да погребат
убитите и пратил един лечител да лекува събраните във вехтия мадан ранени. Той
искал да запази поражението в тайна, но не успял. Скоро в града и околностите му
се разнесла новината за поражението на Мутиша. Довчерашният Тюфекчи Христо
станал изведнъж за турците „Чакър бюлюкбаши". Каймакаминът наредил да се удвои
стражата в конака. Всесилните бейове оборили глави и зачакали да видят какво ще
стане по-нататък.
Чакъра не ги оставил много да
чакат. Два дена след сразяването на Мутиша той изпратил предупреждение до всички
притежатели на мадани да не взимат ангария. Всесилните бейове не обърнали
внимание. Тогава хайдутите отбили водата на най-близкия до града мадан,
собственост на богатия и влиятелен ихтимански спахия Махмуд бей. Беят заплашил
Чакъра, че ще вдигне срещу него известните по своята свирепоет ихтимански турци.
Чакъра отговорил:
- Да
заповядат!
Беят наистина опитал да изпрати сто души
въз Чакъра, но като научили съдбата на Мутиша, те отказали да вървят и Махмуд
бей приел условието на Чакъра само и само да пусне по-скоро водата в запустелия
мадан. По същия начин бил заставен да се откаже от ангария споменатият вече
кръвопиец Ясим бей, собственик на стъкларската фабрика. Същия този ден от
Самоков за Рельово лети една каруца. В каруцата друса подкърпени потури ухилен
до уши и с гугла, обърната наопаки, рельовецът Коле Гайдаро. Конници и пешаци
идват от Белчински бани и кой как срещне Гайдаро,
пита:
- Защо си обърнал гуглата
наопаки?
- За това, че Ясим бей си плати. Беше такъв
един мек, като че оплакнат със зехтин.
И наистина,
случило се е нещо невероятно: всесилните самоковски бейове, които пет пари не
дават за султанските фермани, Чакъра ги стряска. Рано е обаче да се нарича това
„победа", защото сетнешните събития ще покажат, че то е само началото на една
жестока борба, в която Чакър войвода ще бъде изложен на