СЪВЕСТ

1

МЪКА

Много мъка ли стене в душите ни,
много кръв ли е в наште души,
но езиците пак ненаситени
над ушите ми шепнат: руши!

Аз обикнах таз песен и весело
днес вървя по зеления път,
а зад мене, от мрака понесени,
мойте кучета сиви вървят.

Там зад хълма ме чакат в поляните
мойте тъмни и скъпи овце
и пръстта и земята, пияната,
с свойто мрачно и лудо сърце.

О, душата на кръв е научена.
Боже господи светъл - прости!
По гърба на зловещите кучета
бяга месеца стар и блести.

Нещо черно е легнало в пътя ни,
нещо страшно в душите тежи.
Гледат погледи, в мъка помътени,
и езиците съскат: руши!

2

ПРЕД ПРОЛЕТ

Колко ми е тежко на душата,
с колко много мъка се отплащам,
а пък вече господ над земята
жерави и топъл вятър праща.

Пътните врата се страшно хлопят,
кладенеца скърца като съвест,
а нивята тътнат в тъмен ропот
и под сиви чулове потъват.

О, каква бе мойта страшна орис,
мойта мъка, господи, войнишка? -
С никой вече нищо не говоря,
вкъщи крия тъжните въздишки.

Дали ще ми бъде пак простено,
на кого и как да се помоля,
та да тръгнат в мирна скръб пред мене
мойте два безценни, сиви вола?

Колко ми е тежко на душата,
с колко много мъка се отплащам,
а пък вече господ над земята
жерави и топъл вятър праща.

3

УЖАС

Нивга никога няма да бъде -
да ми дойде пак някой на гости,
черна кръв пълни всички съсъди
пред иконата - кървави кости.

Боже господи, страшно и глухо
стене вън побеснелия вятър,
с нокти къртя зеления мухъл,
облепил като ужас стената.

Небесата ме гледат без милост
и със бяла и огнена брадва
вечер някой на черна кобила
ме спохожда и кани на сватба.

Той ме гледа с очи зачервени
и със брадвата огнена маха,
сякаш иска да мине над мене,
както нявга те тука умряха.

Боже господи, в мойто кандило
свети кръв вместо божие масло
и голямата страшна кобила,
и човека със брадвата раснат.