СВЕТУЛКА

Далечен път през равнина поела,
напразно мислеше, че аз съм лош.
Светулка залепих на твойто чело,
да осветиш съня на тая нощ.

А ти пошепна, сякаш каза клетва :
- Засвети ли светулка през нощта,
настава време за голяма жетва
и трябва да се жъне радостта.

Вървеше тихо ти до мен - узряла,
все още недокоснат житен клас.
Сама светулка над света изгряла,
за жътва ме зовеше в тоя час.

Житата се покланяха пред тебе,
заслушани в далечен земен звън.
Сънувах клас, внезапно станал хлебен,
и исках да не свършва тоя сън.

Пред мене птица да люлее люлка,
пътека под дървета да трепти
и тази първа истинска светулка
от твойто чело да не отлети.

Обратно към [творчеството на Е. Евтимов] [Стихотворения]