ПТИЦАТА

Hа ухо шептяха - заключи я,
че от тебе утре ще избяга,
но забравил всичко за ония,
аз криле й подарих до прага.

Сам отворих стария прозорец
на небето вечно - да синее,
докато звездите са отгоре,
цялата земя да е пред нея.

По-далече от стени-вериги,
надалече нека да ме чува.
Има ли я - значи туй ми стига,
търся ли я - значи съществува.

Тъй, измислена, неокована,
само тъй пред мен остана.

Обратно към [творчеството на Е. Евтимов] [Стихотворения]