СМЪРТ

Каква непоносимо страшна пролет,
когато вън се птиците прелетни връщат
и слънце грее, и капчуците ромолят,
а тук - мъртвец лежи у тебе в къщи!

Ти чуваш още думите последни
и още чувствуваш милувката му топла
и погледа, със който те погледна,
когато се откъсна сетния му вопъл.

И спомняш колко любещ и отдаден,
гасеше най-нищожната сълзица твоя,
а днес ридай, моли, в праха без сили падай -
лежи, полуусмихнат и спокоен.

И ето, слънцето да угасиш желал би
и катастрофа мирова да предизвикаш,
а само се полюшваш в тихи жалби
и сълзите, пресъхнали, не бликат.

Какво? - Смиреност? Мъдрост? И прозрение?
Когато сам си труп безжизнен, бездиханен?
Не крие ли самото примирение
най-страшното човешко отчаяние?

Обратно към [творчеството на Е. Багряна] [Стихотворения]