Елисавета Багряна
(псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) (16.04.1893, София - 23.03.1991,
София).
Родена в чиновническо семейство. Основно и гимназиално образование
получава в София (1910). Една година живее със семейството си в Търново,
където пише първите си стихове (1907-08). През 1910-11 година учителства в с.
Афтане (дн. Недялско, Бургаска област), където получава непосредствени
впечатления от живота на българското село и на селската жена. Като студентка
по славянска филология в СУ (1911-15) жадно чете българска и чужда поезия и
дружи с писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов,
">Хр. Ясенов, ">Й. Йовков. През 1915 са отпечатани
за пръв път две нейни стихотворения - "Вечерна песен" и "Защо" (списание
"Съвременна мисъл"). През 1915-19 е гимназиална учителка във Враца и
Кюстендил. От 1921 година редовно участва в литературния живот. Сътрудничи във
"Вестник на жената", в. "Лик", в списанията "Съвременник", "Златорог" и др.
Окончателно се утвърждава след издаването на първата си книга ">"Вечната и святата" (1927).
Изявява се и като детска писателка и преводачка. По-късно сътрудничи на в.
"Литературен фронт", на списанията "Изкуство", "Септември", "Пламък" и др. От
1952 година е член на ред. колегия на списание "Септември".
Елисавета
Багряна навлиза в българския литературен живот след I световна война, когато
господстващата в предходното десетилетие символистична поезия се измества от
един нов поетичен свят - реален и земен, раздвижен от тътена на социалните
сблъсъци и устрема към всестранно освобождаване на човешката личност. Лириката
й покорява с първичната стихия на пориви и чувства, с размаха на младост и
волност. В стиховете й се усеща пълнокръвният пулс на здравия земен човек,
изпълнен с жизнена сила и радост, стихийно материалистичен в своето
светоотношение и светоусещане. Поетесата не търси смисъла на нещата някъде
извън тях, в скритите тайни на други светове - тя възприема света с
непосредствения трепет на своите сетива, готови да приемат като висше благо
даровете на живота. Дори когато стига до дъното на човешкото страдание, не
изгубва тази жизнена сила, която и в мрака на най-черната скръб ражда нова
надежда и нов порив. Изразителка на витализма и обновителните устреми на
следвоенните години, нейната самобитна и ярка лирична героиня има корени в
дълбоките недра на народната душевност. Светлият й оптимистичен поглед и
непоколебимата устойчивост срещу несгодите на живота са черти, пресъздадени от
литературната класика като отличителни белези на българският национален
характер. Оттук и естествеността, с която прозвучават в лириката на Елисавета
Багряна стихове с народно песенен стил. Душевността на лиричната й героиня
непосредствено прелива от облика на съвременната жена към чертите на жената от
народа (цикъла "Старонародни
образи"). Образът на родината е неотменима част от душевния свят на
поетесата ("Моята
песен"). Най-хубавите й творби са пропити от един невинаги податлив на
логически определения национален дух. В поезията на Багряна звучи векове
потискания порив на жената към свободна изява, към широките простори на
големия живот. Лиричната й героиня е волна и смела. Полетът й руши преградите
на условностите и наслоенията на предразсъдъците, мами я към неизвестни
брегове. Пътешествията, широкият свят с чудесата на непознати земи привличат
като магнит жадните й очи. Пулсът й тупти с динамичния ритъм на съвременноста,
тя познава опиянението от височината и скоростта, тръпките на опасността са й
приятни ("Стихии",
"Видение", "Зовът на
морето", "Птицата с моторно
сърце" и др.). Същевременно тя носи чертите на една подчертана женственост
- в нея говори сърцето на "последната и първата жена", през него са пречупени
всичките й пориви и жажди, цялата й жизнена философия. Оста, около която се
върти нейният свят, е оста на женското сърце - своето осъществяване тя намира
в любовта и чрез любовта. Чрез поезията на Багряна за пръв път в българската
литература жената разкрива смело и откровено своята природа ("Потомка", "Interieur", "Пенелопа на XX
век" и др.). Любовта се слива с копнежа по свободен и пълнокръвен живот,
немислима е в тесните рамки на еснафския уют, свързана е неразривно с
представата за разгръщане на човешката личност, за полет на мисълта и
чувството ("Вик", "Ден първи", "Среща", "Requiem" и др.).
Лириката на Елисавета Багряна се отличава с покоряваща интензивност на
емоцията, с върховно психично напрежение, което издига интимните преживявания
до върховете на голямото обобщение. В нея владее хармоничното чувство на
единение с другите. Пред жизнерадостния устрем на поетесата постоянно никнат
прегради - еснафските ограничения на обществото, жестоките случайности в
живота, тежката атмосфера в навечерието и по време на II световна война. Тя
минава през всичко това и излиза закалена от разочарованията и крушенията,
умъдрена от събрания житейски опит. Идейно-творческият й развой познава и
душевни кризи, които водят до разширяване на и задълбочаване на художествения
поглед. Чрез страданието Багряна стига до драмата на своето време, в личната й
болка зазвучава болката на съвременния човек, притиснат от огромната тежест на
един свят на войни, катастрофи и глад ("Мъгла", "Сеизмограф на
сърцето", "Херкулес на XX век", "Днес"). Стихийният бунт на младата и
непокорна кръв все повече се превръща в осъзнат протест, добил явно
антифашистки окраски в стихотворението "Клоунът говори". Дългият творчески път
на Багряна преминава през различни идейнохудожествени търсения и очертава
няколко нейни преображения. Това проличава твърде ясно още при стихосбирките й
от 30-те години ("Звезда на
моряка" и "Сърце човешко"),
където някогашното жизнерадостно лирично опиянение, намерило израз в
характерна широка и плавна мелодия на стиха, се заменя от жаждите и терзанията
на интелектуалността, която започва да чупи класическите стихотворни размери.
През 50-те години Багряна плаща данък на характерната за този литературен
период декларативна тезисност (стихосбирката "Пет звезди"), но след 60-те
години отново намира себе си (стихосбирките "Контрапункти", "Светлосенки" и
"На брега на времето"). Нейното вдъхновение продължава да се носи по ширините
на пространството и времето, но негов терен си остава преди всичко човешкото
сърце. Богатата жизнена и духовна биография на авторката сега разкрива своя
обобщен смисъл. С настъпването на периода на жизнените равносметки този
обобщителен смисъл на лично изстраданото става все по-подчертан. Стиховете на
Елисавета Багряна от последните десетилетия покоряват със своите все така
силни, но вече и интелектуално осмислени чувства, с мъдрото осъзнаване на
интуитивно постигнатата и преди хармония на битието. Размахът на вдъхновението
и високата поетическа култура придават на поезията на Багряна голяма
въздействаща сила. Стиховете й са преведени на 30 езика и издадени във
Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др.
Носителка е на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим
(1969). Други псевдоними: Елизабета Б., Ел. Бленова, Ничия Долче,
Микаела.