"Време разделно"

исторически роман

съдържание

 

ОТКЪС ОСМИ

 

Спиш ли, Милке ле, разбуждай се.
Турци земя, Милке ле, поробиха,
де бе старо, Милке ле, погубиха,
де бе младо, Милке ле, потурчиха.

 

 

         Помни, господи, заради страданията на сина си всичките ни скърби и върни на враговете ни със същото зло, което те сториха на нас, и още притури към него, защото те се смееха, когато ние плачехме, и викаха: "Хо! Хо!" - и думаха: "Къде е вашият бог, та да ви избави?" А на Мехмед паша, боже, стори така, че пред него да убият синовете му, пък после да ибодат очите му, за да не вижда нищо повече и да вижда това през всичките дни, които прекара в тъмнина.
         Бежанците дойдоха тъкмо на Предой, на големия празник, когато се бележи на рабошите чии овце колко мляко са дали и всеки очаква да получи за ока мляко през тоя ден ведро мляко до подзиме. И получи ведро сълзи.
         За пръв път от черната чума преди много години жените и децата не излязоха да посрещат мъжете си на Плачлив камък, където ги бяха изпратили подзиме, та радостта на посрещането да изравни мъката на тогавашната раздяла. Ручаха гайди и свиреха кавали и ръцете посягаха към торбите с даровете, когато - ето - показа се Плачлив камък и до него стоеше само Манол, изправен и мрачен. Като разбраха овчарите, че турци има в селата им, а майките, жените и дъщарете им стоят в къщи зад залостени порти, млъкнаха гайди, кавали и пищялки. Ала чановете продължиха да бият, защото нямаше кой да изтръгне езиците им. И овцете вървяха напред като на заколение.
         После хората се поуспокоиха, като разбраха, че турците стоят в конака и не мърдат. Колко надеждица трябва човеку да стопли сърцето му? Ала веднага изпратиха пратеници, едните към Чепино и Якоруда, другите към Смолен и Райково, да разберат какво е станало с лявата и дясната ръка на Кръстогорието, щом змия пепелянка е посмяла да свие гнездо в сърцето му.
         И дойде Предой, а по ливадите не плъзнаха жени и деца, не се чуваха викове и песни. Мъжете стягаха мандрите, ала половината бяха на село, а и умът на другата половина, които останаха с овцете, беше там. Най-добрите овчари караха овцете по най-сладките пасбища и внимаваха съчка да не ги подплаши, та да намалее млякото им, а не знаеха кой ще пие това мляко. Закла се овенът и кръвта му потече под столчетата за доене, та тъй да се лее млякото.
         Тогава дотърча Мирчо и от тичане на можеше да отвори уста. А Манол търпеливо го чакаше да проговори. И каза момчето:
         - Идат бежанци от Чепино.
         А баща му три пъти го накара да рече същото. Момчето повтаряше:
         - Идат бежанци от Чепино.
         И Манол разбра що значат тия думи и що искат турците в село. Притегли момчето до себе си и само рече:
         - Не децата ни искат да правят еничари, а всички нас искат да направят еничари. Да видим сега, сине, дали бащата ще има сили да стори това, което искаше от сина си.
         За чудо невиждано останаха недоени овце на Предой. Празни останаха ведрата и запретнати ръкавите на овчарите, а устните им станаха по-бели от млякото, което капеше от пръстите им.
         Дойде времето. Падна мечът, който ден и нощ висеше над главите на българи християни. Дойде второто разорение на Родопа, защото поробителят първия път ограби царството ни, ала ни остави вярата и езика. Сега идваше да ги вземе, за да остане българин само име, което след време ще се забрави. Сбъднаха се тъмните пророчества за плен и смърт, за времена, когато живите ще завиждат на мъртвите.
         На Млечна поляна ги посрещнахме ние - тях, клетите бежанци от турския плен и гняв. Ние стояхме на билото и нямахме сили да слезем към тях, а те полека се изкачваха нагоре, потънали до колене в жълти цветя, сякаш не вървяха по полегнала поляна, а се качваха по стръмен връх.
         И техните очи, и нашите очи сякаш сънуваха. И те, и ние искахме да се събудим. Те искаха да повярват, че всичко е сън и ей сега ще пропее петелът и всичко ще свърши. Ала петелът не пропяваше и те продължаваха да сънуват - плен, пожари, насилия, кърви; чуваха стонове и писъци. Не можеха такива неща да стават наяве, сън беше всичко и той трябаше да свърши.
         И ние сънувахме, ала сън пророчески. И виждахме да идат насреща ни не хора непознати, а нашите жени, деца и бащи. Ето тая старица е майка ти, оная жена е невестата ти, това пеленаче е детето ти. Нека знаеш ти, че те стоят в къщи, а ти стоиш на поляната, какво е дървото, запречило портата ти, какво са зидовете, какво са ръцете и кучетата ти? А дали, докато седиш тук и гледаш, твоят сън не се сбъдва долу, в селото?
         И каква пролет беше, господи, какво лято идеше! Люляката цъфтеше. Цъфтяха дървета и цветя. Реката беше пълна с жаби кряк, поляните - с щурчова песен, гората - с птичи гласове, небето - с жужене на пчели и пеперудени криле. Под облаците се мяркаха ластовици, във водите се стрелкаха пъстърви.
         А бежанците идеха и вече виждахме съня в очите им.
         Водеше ги една стогодишна баба, а бабата я водеше едно петгодишно дете. Бабата беше толкова прегърбена и пречупена в кръста, че главата й стоеше наравно с главата на момченцето.
         И двете лица стояха едно до друго - лицето на старостта и лицето на младостта, - и двете ниско до земята, току над върховете на тревите.
         Бежанците дойдоха, те седнаха изнемогнали в кракта ни. Само бабата и момченцето останаха прави - двете лица наравно едно до друго. И двете гледаха нагоре към нас. А ние не проговаряхме. И детето пусна един едър сив заек, който носеше, и заекът започна да хрупа трева.
         - Ти ли водиш тук, ти, с черната брада? - попита бабата.
         А Манол тихо отвърна:
         - Аз, майко. Как те викат?
         И бабата рече:
         - Сребра съм аз. Баба Сребра.
         Маноловият глас поукрепна, като й каза:
         - Златна да е ръката ти, която е повела тия хора. Откъде идете? - А като се обърна към онемелите овчари, викна им: - Тичайте до мандрите и вземете ведрата с мляко.
         Тъй дойде баба Сребра, основателката на Момчилово, начело на стотина измъчени люде. Дано семето им покрие Родопа.
         И докато чакахме млякото, детето стъкна огън и стопли голям камък. Бабата го взе и го притисна до корема си - ръцете й - по-черни от почернелия камък. Детето седна, сложи глава на гърдите й, та задряма. А ръката му лежеше върху заека, който се укроти и затихна. Така стояха те - старото сбръчкано лице и дрипавата обгорена руба, всичко разкривено и начупено, като клонака на прастар дъб, и по средата - един плод топъл и чист, гладък и извит - кръглата главица на детето.
         - Боли ли? - попита Манол.
         А бабата, като сложи едрата си почерняла ръка на сърцето, рече ни:
         - Тук боли повече.
         И ни разказа зза пленението и разоряването на Чепино, както това е записано и в други книги и летописи:
         "Когато турският емир цар Мехмед, наречен Ловец, започна война в Мора, та изпрати 105 ладии войска по море и 150 000 по суша, тогава дойдоха в Пловдив град шест паши, та преминаха през Пещера. И Мехмед паша с много еничари дойде в Чепино на Костандово и събра всички попове и кметове, та ги окова във вериги и каза:
         - Бре, хаинлар! Вас Али Осман падишах ви обича, та не давате царевото. Само когато трябва, помагате на пашовата войска. И ние ви обичаме като нашите еничари, а вие сте искали да вдигате глава против вашия цар.
         Тогава бан Вельо и протопоп Константин отговориха:
         - Честити везирю, нашите момчета доскоро са били с вашите войски по Тунос, по Трабулос и Мисир. Че какво грозно видяхте от нас?
         А пашата каза:
         - Вие лъжете. Мене ми обади карабашот - черноглавият, владиката във Фелибе - проклетият пловдивски митрополит Гавриил.
         А тези казаха:
         - Той не ни заповядва на нас, тъй като не му даваме верим - данък, - та ни клевети.
         А пашата отговори:
         - Нали и вие сте кауре, защо не давате? Ето че сте асии - бунтовници.
         И заповяда на еничарите да ги изколят всичките. Тогава някой си Кара имам Хасан ходжа измоли от пашата да ги опрости, ако се потурчат. И на Гергьовден се потурчиха бан Вельо, протопоп Константин, поп Георги и поп Димитър, и всички кметове, и всички попове от другите села. И тъй като имаше голям глад, пашата остави още четири ходжи да ни потурчват и които се потурчат, ще им дадат жито за ядене. Които не се потурчиха, едни изклаха, други избягаха по горите, а къщите им изгориха." /разказът на баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от село Корова/
         Това разказа бабата, а другото не е ли написано в родопските летописи? И не пише ли там как Хасан ходжа изпрати много коне в град Пазарджик, та докараха жито от Беглик хан и го стовари в църквите "Света Петка" и "Свети апостол Андрей" в Костандово и раздаде на потурчените къщи по две мери ръж и по две мери просо? И не се ли знае по цялата Родопа как Хасан ходжа за кашмер накара потурнаците, та рзрушиха всички църкви от Костенец до Станимака - тридесет и три манастира и двеста и осемнадесет църкви? Така по божието благоволение бяха разсипани българите в Чепино. А за края на Кара имам Хасан ходжа ще се рече, когато му дойде времето.
         Докато баба Сребра разправи за разорението на Чепино, дойдоха ведрата със суровото мляко и аз грабнах едно ведро, та тръгнах между хората. И като нагазих между мъката им, напусна ме мъжеството ми и започнах да плача и аз като жена. И очите ми се замъглиха, та не виждах ужаса по лицата им, ала чувах думите им.
         - Заклаха мъжа ми пред прага ми - рече една жена.
         - Разчекнаха дъщеря ми - рече друга.
         - Гори в утробата ми - рече трета. - Отче, ако родя турче, ще се удавя с детето.
         А един мъж отказа да пие и ми рече :
         - Брат ми стана турчин.
         Една млада невеста пъхаше гърда в устата на пеленачето си, ала то мяташе глава и плачеше, защото гърдата бе пресъхнала. Тогава тя се мъчеше да излее мляко в устата му, ала то се давеше.
         И спомних си плача на Еремия. Дори вълците подават съсци да кърмят вълчетата си, а нашите майки нямаха мляко за децата си.
         Манол откъсна трева, потопи я в млякото, смукна и като коленичи, сложи сламката в детската устица. И детето му се усмихна.
         А Манол скръцна със зъби и прехапа сламката и в очите му видях да светят сълзи.
         В това време бабата ме извика и аз я попитах:
         - Къде е вашият поп?
         Тя ми отговори:
         - Попът се отрече първи.
         И ми каза:
         - Извикай оногова - като сочеше Манола.
         И тя каза на Манол:
         - Бог да ти върне за млякото и грижата. Ала нека трима от хората ти вземат по едно ведро и тръгнат през гората. Там останаха мнозина. Ей, тоя, който лежи по очи и не иска да пие, ще ги води, защото гнавът му ще го крепи.
         А после му каза още:
         - Ти ни нахрани, ала не можеш ни храни, докато децата порастат, та да платят за бащите си. Кажи ни място, където да направим ново село.
         Манол поклати глава и рече:
         - Няма насам място за село, дори ние сме построили къщите си в дерето, за да не крадем горната земя. А всичките тия поляни, гдето ги виждаш, са на юруците. И как ще построиш село? Малцина са мъжете ти.
         И той погледна тълпата изнурени люде, налягали по поляната. Наиситна малко бяха мъжете, десетина души, а бежанците трябва да бяха стотина. Другите бяха старци, жени и деца. И като построяха село, с какво щяха да живеят в него? Ако се събереше всичко, което носеха, пак нямаше да се събере покъщнина за един дом.
         - Ще живеем под един покрив. Ето, оня там носи нощви за хляб. Тоя носи верига за огнище, оная жена - черен котел. Мъжете ще се пръснат на работа и ще има брашно за нощвите, дърва за огнището и чорба за котела - рече баба Сребра.
         А Манол все клатеше глава и пак каза:
         - Щом се пръснат да работят, кой ще построи селото? Кой ще сече дърва и ще ги свлича? Кой ще кърти корени да освободи оран? Малцина са мъжете ти.
         Тогава бабата, като се ядоса, викна му:
         - Мъжете, та мъжете. Ако бяха мъже, щяха да защитят селата си, а не да правят нови села. А пък ако искаш да знаеш, един мъж стига на много жени. Жени ни трябват, та да родят деца, да запълнят планината. Турците да колят и още да останат. Виждаш ли - тя посочи заека, - само едно животинче имам, а то е зайкиня, гдето ражда всеки месец, и след три месеца, ще раждат дъщерите й.
         - Не смея да те поканя в нашето село, защото не се знае какво ще има да става - тихо й каза Манол.
         - И да ме каниш, няма да дойда - отвърна му бабата. - Няма да ставаме просяци. Не ми се бяга пак. А ти, Маноле, не се сърди за думите ми, а мисли за своята жена и за децата си.
         - Нямам жена, вдовец съм - рече Манол.
         - Вдовец ли си? А колко деца имаш? - попита баба Сребра.
         - Двамина синове - рече й Манол.
         А бабата се смая и му рече;
         - Ти ли? Грехота е мъж като тебе да има само двоица синове. Я се погледни какъв си! Да вземеш да се ожениш, че да зарадваш някоя жена. Да ти народи деца, да ти се народят внуци. Хубави като тебе. Виждаш ли ги тия? - рече тя и посочи бежанците по тревата. - Десет млади вдовици имам, не ги гледай сега, че са такива. Вдовица вземи, и то която е раждала, да знаеш, че семето ти няма да падне по камънаците. Която искаш, вземи.
         А какво тайно нещо е женската душа - невестата, която кърмеше със сламка детето си, взе, че скри сухата си гърда, загърди се, зачерви се и наведе надолу очи.
         - Избрал съм си - рече Манол.
         Видях, че сам се уплаши от това, което каза. Обърна се и викна на хората си да отидат да донесат агнета.
         - Днес е голям ден - рече той. - Курбани се колят. Ще ги изядем заедно.
         А бабата отвърна:
         - Слушай, Маноле, и не ми се сърди. Днес е голям ден. На днешния ден се отделят агнетата от майките им, а овните от овците. Турчинът дели дете от майка да го направи еничарин и баща от детето му - да го заколи. Не искаме курбани. Посочи ни земя за село. Ако ти не знаеш къде има земя за село, кой ще знае? Няма ли - ще тръгнем напред, докато намерим.
         А в това време се разнесе вик отдалече:
         - Бате Маноле-е-е!
         Викаше Горан. А викаше от връх Чернокан и се чуваше при нас, на Млечна поляна.
         И Манол застана на билото, сложи длани на устата си и викна:
         - Кажи-и-и!
         Та бежанците се стреснаха и останаха вкаменени, такъв беше гласът му.
         - Какво има-а-а!
         Тъй Горановият глас дойде до нас и се блъскаше от връх на връх като вълна. И Горан се виждаше малък като палец. Манол чакаше, докато страшното "а-а-а" отзвучи в небето и падне в долините, пък после почака още, защото не знаеше какво да извика. И на края викна:
         - Бежанци-и-и-и!
         И сега се понесе едно "и-и-и", по-страшно и по-пронизително от "а-а-а"-то, като смъртен вопъл.
         Горан се позабави, навярно приказваше с някого, и после дойде:
         - Ида-а-а!
         Нека се помни, че тъй говориха в тоя ден Манол и Горан на Предой - когато дойдоха бежанците. От Млечна поляна до връх Чернокан, докъдето има два часа път. Като вдигнеха ръце, викът им идваше след това, както гърмът иде дълго след светкавицата. Това се написа, както си беше, има още живи да го помнят.
         А Горан дотича, едва пламнаха огньовете, и с него бяха Шерко и Момчил. И Момчил носеше на рамото си сокола, подарен от соколарите, които гледаха соколи за султана. Щом видяха Шаро, бежанците се стълпиха от страх, защото второ такова куче няма в Родопа. А тримата млади стояха пред бежанците като истукани, побелели от мъка и ярост, докато Горан се сети, падна на колене и целуна ръка на бабата.
         - Хайде, сине, да ме носиш - рече му баба Сребра.
         - Как искаш да те нося, бабо? На рамене, на гръб или на ръце? И къде да те нося? - през сълзи рече Горан.
         - При юруците, сине. А искам да ме носиш на ръце, до сърцето си, както тебе те е носила майка ти - до девет месеца на сърце, до три години на ръце - отвърна му бабата.
         - До сто години ще те нося, бабо - рече Горан и заплака по-силно. - Бъди ми майка, моята е умряла.
         - Малко искаш да ме носиш, сине, защото до сто години ми остава още една - рече и се засмя баба Сребра с беззъбата си уста.
         И като вдигна Горан бабата на ръце, тръгнаха тримата млади към юрушките мандри заедно с Манол и бабиното внуче. Тръгнах с тях и аз.

 

 

Следващите глави са в процес на въвеждане! Над текста работи Кристина Георгиева.

            Обратно към Антон Дончев