ДАМЯН ДАМЯНОВ
=============================
Дамян Петров Дамянов е роден на 18 януари 1935 г. в Сливен. Някои смятат, че е роден на 13 януари, заради печатна грешка, допусната при второто издание на "Тетрадка по всичко" от 1984 г. През 1953 г. завършва гимназия в родния си град, а през 1961 г. завършва българска филология в Софийския университет.През 60-те години работи като литературен консултант във вестник "Народна младеж" и като редактор в отдел "Поезия" на списание "Пламък".За първи път публикува стихотворения през 1949 г. във в. "Сливенско дело", а по-късно публикува поетични творби в централния литературен печат.Дамян Дамянов е удостоен със званието Народен деятел на културата, лауреат е на Димитровска награда, а през 1998 г. получава наградата "Иван Вазов" за цялостно литературно творчество.През 1963 г. на руски език излиза книгата му "Пусть окно распахнется" в превод на М. Кудинов. Отделни творби на поета са публикувани в литературни издания на руски, беларуски, украински, унгарски.Негова съпруга е поетесата Надежда Захариева. Има двама синове и една дъщеря.На 18 януари Дамян Дамянов би навършил 85 години. Големият поет си отиде на 6 юни 1999 г., но стиховете му продължават да живеят. В навечерието на рождения му ден неговата съпруга - поетесата Надежда Захариева, реши да публикува негови неизвестни стихотворения. Тя ги е открила в архива му, който поддържа. Четирите никога не отпечатвани до този момент стихотворения Захариева публикува в новия брой на пенсионерския седмичник "Минаха години", където от 9 години води своя авторска страница със злободневни коментари. 3 от поетичните късове са без заглавия.
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, далечното гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж -
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадона" от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вужда буца пръст -
Пръст, във която ний ще легнем с тебе…
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях-
кога ли съм се учил на това?
Аз исках,да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей,без огън и другар?
По нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!
Аз исках да ти кажа две слова-
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах-не можах....
Кога ли съм се учил на това?
а можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непозната,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Пречаквал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво е стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо ?
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие -
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
и който първи проговори
той първи не обича вече.
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света !
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов : " Ела ! Ела !"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай !
Чуваш ли ?
Не тръгвай !
Какво ли друго липсваше ми още ?
Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено - небето в мойте нощи.
Живеех, трупах.... Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма :
Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах !
Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха й да сметеш от нейните крила.
Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята.
Творение от поетичен дим,
създание от слабостта ми страшна,
дошло мен - силния да победи !
Когато те измислих, цял изтръпнах :
не сън - жена родена от жена,
решила с обич свята и престъпна
да ме превърне цял в развалина !
Когато те измислих се побърках :
като вандал със крясък зъл и див,
ти влезе в мен, обра ме като църква.
Но твойта кражба аз благослових.
Да, свята да си, обич огнекрила !
Грабежът ти бе страшен, но свещен
мъжът е в най-голямата си сила
когато е от слабост победен.
любовта си като празник да очаквам аз,
че всеки мой връстник е пръснал вече
сърдечния си плам и чистота,
че без да мисля трябва да поема
аз първата подадена ръка,
че за мечти и нежност няма време.
Не казвайте ! Не е така ! Не ! Не е така !
Със своя жар до днеска нестопен
аз вярвам в любовта си нераздало,
едно сърце е плакало за мен,
едно сърце ме търси
и в един жадуван час
до мене пътя ще намери
и това сърце с вяра чакам аз !
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук ?
... Като стар крадец, като разбойник
най-накрая я заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата...
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки.
Защо? Не питай ! Просто погледни ме !
Помилвай ме и просто помълчи ...
И ако искаш двама да мълчим.
Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -
загледай се в погледа ми влажен
очите, ако можеш да четеш,
очите, вместо мене ще ти кажат.
В тях блести сега една сълза,
а твоят смях е птичка под небето.
Ръцете ти са клонки на бреза,
а аз живях без сини небеса,
без пролети, без цъфнали надежди.
Очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат.
Лицето ти е цялото в светлина,
косите ти горят като житата.
А в моите нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,
затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам.
През тях се вижда твоето сърце
и затуй тъй много те обичам !
и още чист от кални ходила,
дордето още с дивия си ропот
човешката тълпа не е дошла.
Дордето ни звездите, ни луната
не са отворили очи над нас,
ела любов ! Ела със ония вятър,
в които скрит те чакам аз.
В една огромна фуния ще потъна
лицата ни нощта ще окраде,
безименна ще бъде любовта ни !
Недей ме пита кои съм, откъде !
Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна,
какво си ти.... ти- любовта.
И ще сме една безкрайност
и продължение на вечността.
Ела любов ! Побързай ! Време няма !
Ела преди да стане светло вън,
за да не разбера, че си измама,
че ти не съществуваш, че си сън !
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.
И аз знам, че ще получиш писмото.
То ще стигне при тебе нощес
или днес, но ще стигне, защото
този вятър, ту тих ту свиреп,
тези птици, с лъчи по крилата
са приятели с мен и с теб,
и по тях, и по тях ще го пратя.
Ако вятърът се умори,
ако птиците хвърлят писмото,
от ръцете на хора добри
то ще стигне до теб - не защото
сме единствени хора в света,
не защото света ни познава,
а защото приел любовта
от сърце на сърце я предава!
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля...Не, не, не!
Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача...
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.
И тази нощ ли ме оставяш сам?
Годината на теб какво донесе?
На мене ли? Подарък най-голям...
Една торба със мъка пак остави
годината под моята елха
от мъката аз песни ще направя,
от сълзите - на римите смеха!
Но песните ми няма да са тъжни -
до хората ще стигат без скръбта -
поетите - те винаги са длъжни
да не показват сълзи пред света!
Самички свойте сълзи да изпият
дори в новогодишния си тост
и с хамлетовска мъдрост да разкрият
на хората всевечния въпрос:
"Да бъдем ли?..."
Защо пък да не бъдем?
Та в бъдното са нашите очи,
макар светът понявга да ни пъди
и глътналият залък да горчи!...
Годините ще спират като гости,
но ние ще оставаме след тях,
защото се обичахме по-просто
и всяка скръб обръщахме на смях!...
Във тази чудна бяла нощ къде си?
Годината на теб какво донесе?
Двете тежки врати любовта ни ще скрият,
ще ни пазят отвън тези неми стени.
За една нощ сами ще избягаме ние.
Ще избягам във теб, ще избягаш във мен.
В тиха златна гора ще потънеме двама
и ще гоним насън оня дивен елен,
който бяга във нашите сънища само!
Остани тази нощ! Като куче отвън
ще ни пази до утрото будният вятър...
Остани тази нощ!...Остани!...Остани!...
И прокарай ръка по лицето ми тъмно -
като в лист изпомачкан мойте бръчки махни!
А когато от наште целувки се съмне
и когато се вдигне небесният кош,
ти излез, разкажи по най-бързия вятър
за човешката обич и за нашата мощ -
и ще стане по-светла земята...
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж - роден, но неживял?...
Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него: "Вижте,
от туй е топло моето сърце!"
Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и тоз немирник беше мой и твой.
И мой бе оня щъркел, дето лятос
под нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, заради която
света бих минал три пъти пешком!...
Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях...
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах...
Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска последа си ням
и радвам се, че вътре има хора -
дечица, смях, огнище има там!
Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой...Но ако те има тебе,
как пълно би било това сърце.
преди да треснеш като гръм вратата,
изслушай този мой последен вик:
ела при мен във този сетен миг
и ме завий с горещото си тяло!
Защото инак ще умра от студ...
Аз искам от последната раздяла,
от нашата прощална земна ласка
да ми родиш прекрасна дъщеря.
Страхувам се от тази пещера,
в която подир теб ще заживея!
Когато като дънер остарея,
край моя ствол приведен, сух и слаб
ще изтекат реките на годините.
И ще ми трябва руса дъщеря,
която да ме води по света да пея.
Върни се, остави ми само нея -
девойката със твойта красота,
с която пеш ще тръгна по света,
за да изуча всички птичи песни
и на човешки да ги преведа.
че е тъй студено днес у нас?
Няма с туй да станеш по-богата,
нито сиромах ще стана аз!...
А пък можеше ти толкоз леко
да ме стоплиш с двете си ръце!
Колко обич трябва на човека?
Колко сбира живото сърце?
Но аз имам мъка, дето пари,
лист неписан и безсънна нощ,
но аз имам вяра и другари -
те ми дават и крила и мощ!
И кога ми стане много тежко,
аз отново пак ще ги сбера -
ще им кажа всичко най-човешки,
те са свои - те ще разберат!
Ще повикам мъката си стара,
тя ще капне мълком на листа,
ще запаля със другар цигара...
Не, не съм самичък на света!
Имам радост, имам скърби тежки
и един огризан молив стар...
Да скърбиш е винаги човешко,
нечовешко - да си без другар!.
Изви вихрушка яростна и зла.
Прозорецът ми с трясък се начупи
и звъннаха в сърцето ми стъкла...
И свети само моята цигара...
Къде си в бурята? С кого?... Не знам!
...О, нека и с друг да те завари -
в такава нощ е страшно да си сам
и питаш пак: "Боли ли те за нея?"
Тешиш ме за разтуха: "Не плачи!
Ще я забравиш!...Аз ще ти попея!"
И аз се стапям в нежния ти глас,
и аз забравям минали обиди.
Но милвам теб, а мисля за оназ,
която преди тебе си отиде.
Тя никога не милваше така,
тя като теб не можеше да пее,
но аз жадувам нейната ръка
и гледам теб, а виждам само нея!
Ах, твоята усмивка тъй добра
пред мен света отваря като книга,
но обичта ти - обич на сестра -
повярвай - за сърцето ми не стига!
Разпръсна ни света голям!
А беше време...Даже в гроба
не исках да отида сам.
Не исках да съм сам без тебе.
Не искаше и ти - сама.
За двамата ни бе потребен
един живот. Една земя
под нас или над нас да бъде.
Ала животът се мени.
Земята се върти и пъди
прашинките на две страни.
Земята се върти. Пилее
листа и птици, сняг и прах...
Върти се тя и те - със нея!
И те - със нея, ние - с тях!
Довчера влюбени и вечни,
днес - аз съмичък, ти - сама.
Като два полюса далечни,
два края на една земя.
И двете точки на кълбото
се гонят всеки миг и час.
А колко други във живота
се гонят също като нас!
И как безкрайно се пътува
по паралела "Аз и Ти"...
Затуй откакто свят светува
кълбото земно се върти.
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този "грях", така наречен,
започва всъщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен, като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което...
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря докрая...
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача...
Събличай се и ми свети със вечност.
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!
Не се измъчвай и не се кори.
Не си виновна ти да стигна в ада
и огънят му жив да ме гори.
Не си виновна ти, не си виновна!
Виновен е светът със хорски бяс,
със тази пяна мръсна и отровна,
изсипана зловещо между нас.
Виновно е навярно битието,
което изкопа между ни ров,
което в злоби, в сметки ни помете
и не остави място за любов.
Отивам си. Но ти не ме изпращай!
Бих всичко друго преживял, освен
разплаканите ти очи - две цеви страшни
със два куршума - две сълзи след мен.
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!
Като звезда, умряла в изнемога
от сблъсъка на срещната звезда!
Ела! Изпепели ме в своя огън!
Сама стани на пепел! Но следа
подире ни в небето да остане!
И с нашта светлина тя да блести!
На нашто място да остане рана.
Но с друга светлина след нас огряна,
вселената ще ни обезсмърти.
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка - невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам -
това не мога да ти обещая!...
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми - в прегръщащия вятър,
очите ми - в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва,
а любовта ми - в цялото пространство.
Когато се уплашиш, ме извикай!
Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината...
Ако е късно, о, ако е късно,
отдън земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не аз, то моята мечта.
като ненужна правописна грешка.
Но скъса се хартията там, гдето ти
оставила бе нещо страшно тежко.
През дупката днес духа само вятърът.
Да, вятърът на зла обида духа.
О колко ли е скъсана душата ти,
изтрила толкоз образи! Тя, куха,
навярно зее накъде дълбоко в теб
( ако изобщо още съществува )!
Обидно е! И грозно и жестоко е
с такива думи с теб да се сбогуваме.
Със теб - мечтата, любовта, утехата,
която сам създадох в свойте нощи.
Но ти бе само на мечтата дрехата.
А със самата нея - нищо общо...
Изтрих те от душата си. Завинаги!
Но само теб - пародия на обич.
Оназ, Мечтата жива, неизстинала,
остава да върви пред мен. До гроба.
Защо чак днес със погледа си, с тоя,
със който някога пропъди ме така,
че аз с години бягах, цял - тъга,
се сещам да ми кажешж: "Аз съм твоя!"
Защо чак днес, кажи, защо чак днес
се сещаш пак за любовта ми стара?
Тя бе до теб, но ти с нехаен жест
вместо в сърцето си да я поканиш - "влез!",
вратата и затръшна с толкоз ярост.
Тогаз бе лято... С думи и снага
и аз бях ленет. Ти бе също лятна.
Сега е вече есен. Закога?
Не миждаш ли - наблизо е снега.
До теб. До мен. И пътя към вратата
полека-лека ще затрупа той.
И с него - нас. И двамата. До пояс.
Защо едва сега си тук? Защо? Защо?
И да си моя днес, не съм аз твой.
Снегът е мой. И преспата му - моя.
Ах, късно си се сетила. И път
отдавна помежду ни няма.
Кога му беше времето, светът
гореше в зной. Днес иде с бяс снегът.
Преди да ни е скрил той, скрий се...
Късно!
под листа, снегове, времена
ний вървим по земята с ненаситния глад
да се любим със тебе, жена!
Що за тъмна магия, що за жажда си ти?
Под листа, снегове, времена
търся в теб да открия различни черти,
аз откривам все тебе, една.
Но когато ти плачеш и изгаряш до мен,
виждам в теб снегове, времена
и магията зла, че от тебе роден,
търся себе си в тебе, жена.
кога и Господ спи, свит в здрача,
си позволявам аз разкоша
във тъмното да си поплача.
Защо ли? Ей така, от нерви,
от жар, от нежност и от мисли.
Причини - колко щеш. Все черни.
И само плач човек да иска!
...
в туй греховно и зло мироздание
е един мой гърч, един стон, един вик,
едно тъй нечовешко страдание.
Боже, толкова ли грехове
съм направил, та още държиш ме ти,
та не скъсаш, не срежеш на две
най-подир на живота ми нишката!...
Ако трябва, на грях най-зловещ
съм готов за това аз, безбожникът.
Ще ти дам и молитва, и свещ,
но вземи ми душата, тревожната
При първата ни среща още,
използвайки ми слабостта, ти
реши да минеш за надмощен!
И слаб на думи, силен в мускул,
за луд ме обяви набърже,
на рамото ми лапа друсна,
и се закани "Ще те вържа!"
Махни си лапата проклета!
Помежду нас във клуп надвесен
виси едно въже, което
уж връзва мен, а тебе беси!
Лицето и премина покрай мен.
И сякаш, че за миг прошепна нещо
Какво? Не чух. Ала от този ден
Започнах шепота и все да чувам -
Да зървам профучалия и лик
през луди колела да я сунувам
със намотан на скоростта им вик.
Коя бе тя? Защо я мисля всякак
И всякога? Не е ли любовта
Два срещнати, разминати два влака
През гарата грамадна на света?
Не бог, а мойте три деца роди,
светице над светиците, най-свято
те моля: днес и вечно с мен бъди!
Живота, който даде ми ти вчера,
и днес ми дай и утре, и навек!
И дай ми топлинка, да не треперя
сам сред желязото на тоя век!
Бъди все туй с мен в свят, пълен с чужда хубост
една звездица в хаоса голям.
Води ме мълком, да не се изгубя!
Топли ме с дъх, за да не мръзна сам!
А аз - безсилен - ще ти давам сила,
която взел съм от самата теб.
Не знам кое от всички е жената.
Но името и все започва с "М".
И май е всичко, сбрано във едно, тя.
И все с това проклето "М" край мен
мотае мигновената ми мъка.
Минава "М" - то в мисли нощ и ден:
"М" - мое минало, мой рай, мой пъкъл...
И мое мигновение, дошло,
отишло си във дни незабравими.
Отдавна. Вече ни добро, ни зло
ми носи то. Но неговото име
и неговата първа буква "М"
през мене като метеор премина -
в началото - "Мечта", а после - "Мъст"
и най-накрай - "Мълчание" и мнима
любов, която никога въобще
в живота ми не е била, защото
измисляйки си всичко, щем не щем,
със "М", без "М", и денем и ноще
измисляме самите си животи.
Никой на нашата сватба не стреля
надолу в земята,нагоре в тавана.
Никой не тръшна о дъските кана.
Ни бели сватбари,ни шафери луди.
Събрахме се ний като две пеперуди.
Земята голяма ни беше постеля.
Нашата сватба не стана в неделя.
С делник започваше нашият празник,
когато две чаши останаха празни.
Вместо подарък след сватбата тиха
всичките делници ти подарих аз,
всичките делници ми подари ти.
И почваше тежката сватба на дните.
прости ми ти, не те познах!
Но ти ми спомняше за нещо,
което дълги дни копнях;
което в сънищата пазих
и крих от хорските очи,
за да не стане на омраза
и после за да не горчи..
Край мен кръжаха много хора
безброй лица и имена.
Запомних само "Теодора"
и две очи със светлина.
Затуй когато стисках здраво
за поздрав твоите ръце
във твоите ръце забравих
две ласки и едно сърце.
Че този свят е много хубав
и малко трябва на човек:
едно сърце, за да го люби,
и песен литнала далеч.
Когато първи път те срещнах,
прости ми ти, не те познах!
Но ти ми спомняше за нещо,
което цял живот копнях!
Обичам този знак. Макар неважен,
макар неясен… Скъсан… Просто малко…
Човекът нещо искал е да каже…
Но… изведнъж се сетил… Премълчал го…
…Защо - не знаеш… Скъсаната нишка
останала. А той самият - де го?
Три точици… Прекъсната въздишка…
Единствен спомен… Някому… От него…
малко по-красиво заранта.
Някакъв човек незнаен, чуден,
беше го прегръщал през нощта.
Грозното бе станало красиво,
тихо се усмихна на деня.
Не изми лицето си щастливо,
за да не измие и съня…
спокойна като лятната река
и като зима без свирепи вихри,
и като пролет, будна под снега.
И се въртяха пролети и зими.
Търкаляха се бавно нощ и ден.
А аз дори забравях, че те има,
защото беше винаги край мен.
Защото като сянка неотлъчна
ме следваше във лош и хубав час.
Чак днес разбирам колко било мъчно
без сянката си да живея аз.
От днес нататък като клон прекършен
аз ще те чакам сам насред света.
За всички любовта с раздяла свършва.
За мен и теб с раздяла почва тя
Зад прозореца с бледо перде
ти не чакай сама и угрижена -
няма кой да ме доведе.
Имам много другари. Но где ли са?
А и всеки си има жена.
И защо да им взимам неделята?
Както нашата, и тя е една.
Те са също загрижени хорица.
Свои болки си имат и те.
Ти не чакай сама до прозореца -
няма кой да ме доведе.
Отвори само мълком стъклата му,
посрещни листопада златист.
Аз ще дойда при теб на крилата му.
Аз ще дойда с последния лист.
колкото и с теб да съм гальовен,
ах, прости ми, този свят свиреп
между двама ни стърчи отровен.
Да, стърчи настръхнал, зъл, суров.
Излекува ли той свойте рани,
стане ли от нелюбов любов,
белким време за любов остане…
живеем. И понякога се случва
един за друг с теб нищо да не знаем.
Освен това, че вече сме си скучни.
В един дом с теб живеем. Но кафето,
което ми вариш, и хляба, който
ти давам аз, не са май всичко, дето
ни свързва в битието тъй спокойно.
Спокойно ли? Така си мислят само
онези, дето гледат ни отвънка.
Спокойно ли? Спокойното го няма.
Стената го дели, макар и тънка.
И колко е спокойно - ний си знаем.
И само нощем три деца ни сбират.
И тънката стена на двете стаи
изчезва помежду ни. И всемирът
насън ни сбира само във прегръдка,
ах, за която друг път време няма!
В един дом с теб живеем, но за глътка
любов - къде ти време! Ей ни двама
които нищичко един за друг не знаят!
Не сме ли всъщност две планети с тебе?
И тъжно обитавайки две стаи,
все ще се срещнем някога в безкрая,
оставяйки две шепи топла пепел.
Протягам ти я за да се покая
за нещо, за което знаеш ти,
но за което аз, уви, не зная.
Виновен съм. За всичко в този свят
единият все в нещо съгрешил е,
единият - все в нещо виноват.
И този тук един съм аз. Прости ми.
Ти не прощаваш. Гордост. И тъга.
Вместо с любов, с ирония ме плискаш.
И моята протегната ръка
със празното пространство се здрависва.
Добре тогаз. Ще си я прибера.
Ще си я взема, щом не ти е нужна.
Но тази длан, била с теб и добра,
но тази длан, била с теб и нечужда,
един път непоета ли умре,
несрещната един път ли остане,
знай, няма вече никога да спре
и да понечи твоята да хване.
Отблъснеш ли я днес, то утре как
ще хвърлиш мост помежду теб и мене?
Не, не поемай моята ръка,
но да не стане някога така,
че да я търсиш в цялата вселена…
Вярно. Такъв съм. Не искам да споря.
Но във живота - ни лесен, ни лек -
вече ми втръсна от лесните хора.
Тях ще ги срещнеш на път и под път -
не хора, а ангели същи небесни.
Пълен със тях е и пъка светът
от лесните хора.
Те, хората лесни,
ще дойдат край тебе, край мене, край нас
и без да ги викаш. И в лесното само.
В минутата лека и в лесния час,
когато от тях нужда никаква нямаш.
Празни и леки, със дух - пушек лек -
те ще изчезнат в минутата съща,
в която най-тежкият мъчен човек
с най-тежките крачки внезапно се връща.
С най-мъчната дума, с най-лютия лек
ще дойде той раната в теб да затвори.
Да, нека съм тъжен и мъчен човек!
Влудяват ме леките, лесните хора!
Не - мисля. Почти съм уверен.
Аз бях ли ти верен? Май не, за беда.
Тежат ми две-три изневери.
Тежат ми, защото съм по-друг човек -
не праведник, грешник по-жалък:
коря се безмилостно за грехове,
с които друг би се похвалил.
Коря се безмилостно! Не че на теб
изневерявах коварен -
за друго измъчва ме срам тъй нелеп -
на себе си изневерявах.
На себе си. Някога. С две-три лъжи
и с две-три откраднати дири,
с които духът ми и днеска кръжи
из няколко чужди квартири.
Онези не бяха по-мили, дори
ме дразнеха - тъжни и кротки.
Не бяха по-хубави, ни по-добри.
Но бяха от мен по-самотни…
Защото и аз…А навярно - и ти…
Навярно - цял свят…В миг понятен
фатално се срещнаха две самоти,
за да не гръмне едната…
за да преминем после към омраза
и нишките най-нежни в тел желязна
да навъртим в задушващо кълбо?
Как става тъй, че дом, събран със жар,
в килия най-студена се превръща,
тъмница става светлата ни къща,
любимият във нея - тъмничар!
Не само той - за теб, за него - ти!
Затворът - общ, присъдата ви - обща,
и онзи кръг неспирен, денонощен,
във който той и двама ви върти!
Какво излиза? - Не е брак, а мир…
Примирие сте сключили самички!
И стават брънки брачните халкички,
откъснати от общия синджир.
И тъй - дорде единият от вас,
синджира скъсал, литне безвъзвратно.
И споменът за него - късче златно -
на другия на пръста заблести…
навеки всичките жени.
Не бой се, ти не си онази.
Тя вече в свойте старини
навярно някъде днес тлее,
неподозирайки дори,
че някога била е фея,
че с поглед-въглен прогори
душата на един нещастник.
Къде е? Що е? Днес не знам.
Но този въглен тъй опасен
ме спепели. И днес със срам
признавам си, че аз тогава
намразих всички, грях - не грях.
И просто, просто съжалявам,
че има три измежду тях,
които във една събрани,
в мен богородично горят:
ти, майка ми и дъщеря ни.
Те трите само са огряни
от дух. А всички други - плът.
да ми потропа денем, пък и нощем
и да ми каже тихичко: "Прости,
забравих те… Ти жив ли си все още?"
Все чакам… Но напразно! Само тя
все още ме спохожда, зла и страшна,
така наречената "Майка Самота".
И като кучка по вратата дращи.
А беше време, кьорав и сакат
на моята трапеза пи и яде,
бездомен спа на моя твърд креват…
Събуди се. И първи ме предаде.
Какво да му се сърдя? И с уста
от люта злост защо да го проклинам?
От времето на Юда и Христа
предателството е било поминък.Все чакам… Никой… Ни дявол, ни бог…
И само репей с азбука от вятър
вратата ми изписва с некролог:
"Живя, но се помина с Добротата!"…
битки, и вражди, и суетни,
тъй ми се живее най-спокойно
между тях - четирите стени,
всичко да е тъй уютно, тихо,
без вражди, без грижи и без смут -
само със любов, мечти и стихове...
Но пронизва ме остър студ
с мечове, стрели и остриета.
Цял продупчен вече съм от тях.
И ми е студено, неприветно
сред съборени стени и без врата.
Друсам се температурен, трескав,
с дрипава и грипава душа.
Ах, дано преболедувам днеска!
Утре, здрав и читав, пак да пиша,
да поема с два сакати крака,
та дано сбера топлик голям
и в студа, в тъгата, в полумрака
като жар на всички да го дам.
05. 11. 1995 г.
трепти бял въздух. Цял трептя.
В душата ми се раждат стихове
и оживяват на листа.
Миг творчески и миг тържествен е.
Под димен ореол крилат,
почти светец съм и божествено
в хартията създавам свят.
Ни врагове, ни пък приятели -
във стаята сме насаме
със моите слова ваятелни.
Какво блаженство покрай мен!
Какво опиващо спокойствие!
Като че разпри и войни
са млъкнали. И само мой си е
светът в четирите стени.
И мисля си: дано така да е
живота мой през всеки ден,
да няма гадости и гадове,
да млъкне тоя свят вбесен!
Дано да е! Но невъзможно е.
Светът нахлува сив, нечист
пак с лоши вести, със тревожности,
с обувки кални в моя лист.
И аз го чистя - него, клетия
от мръсотия и мълва,
че мисията на поета е
да прави цял живот това -
да чисти със ръце хартията
и с благослов безкрайно свят
пак да я върне със магията
на прошката, насред стихията,
на този непрощаващ свят.
30. 10. 1995 г.
ни самовлюбен маниак.
Живота си със скромни букви
изчуквах дълго знак след знак.
Затворник бях, да, лих затворник,
но със години моя праг
прекрачваха стотици хора
с не малко обич. И до мрак
аз ги посрещах и изпращах,
запомнил техните слова:
"Сполай ти за куража страшен,
че ни го даваш във това
тъй слабо, безкуражно време!
Опора си ни в трудни дни!"
Опора бяха и за мене
те, влезли в моите стени.
И вяра, че макар отслабнал,
със тъничкото си перо
и аз със нещо съм им трябвал
и съм ги учил на добро.
Как тъй? - се питам с гузна мисъл.
Но в миг си отговарям плах:
аз свойте мъки съм описвал,
а те са се познали в тях...
достигнал до високото си върше,
да се събудиш, тръснал в миг глава,
и да въздъхнеш: "Май животът свърши..."
И да се видиш гордо покачен
върху дървото на света грамадно,
отдето нямаш избор друг, освен
като последен плод оттам да паднеш.
Изсъхнал плод, спаружен вече плод,
във който се откриваш сам - да, ти си.
И изкрещяваш: "Мъчен мой живот,
това ли беше целият ти смисъл?
Това ли бе голямата ти цел?"
Но няма как. Не свършва и не почва
животът с твойто клонче, стебълце.
Почти щастлив, умираш с вяра, че
след теб дървото ще е по-височко...
14. 05.1992 г.