Да паднеш не е беда, беда е да не станеш
 

Ден след ден живеем в сивотата на собствения
си живот.
Подреждаме мислите си съобразно сивотата,
проблемите съобразно сивотата,
дори се раждаме в сивота.
Трудно е да разчупим оковите на ежедневието,
за да разкрием дълбочината на мечтите и идеалите.
Поемаме въздух и продължаваме в своя объркан свят.
Лутаме се.
А понякога се опитваме и да летим.
Толкова е трудно,
толкова нечовешко
и сякаш извън нашата природа.
Защото трябва да се освободим от реалното,
да приемем, че земята диша,
да видим живота в кленовото дърво отсреща,
пред панелната кутийка.
А е страшно и безмълвно тихо в сънищата,
тъмно е, защото липсват емоциите,
цветовете на желанията...
Някои от нас имат смелост,
прочитат книги по въпроса
и вече летят над себе си.
Осъзнават колко са истински,
колко са свободни,
колко чувстват.
Онзи техен свят, нереалния, онзи отвътре, шепне.
Докосват паяжината на Всемира.
Изпращат копнежите си,
толкова дълго притискани, в далечината,
сливат се в едно и усещат, че живеят.
Но понякога стават и грешки –
минута разсейване... и вече губиш скорост.
Падаш, удряш се в каменния под на панела
и пак заживяваш в сивота.
И в мрак.
И в безмълвие.
Ако можеш и ако желаеш,
защото веднъж опитал усещанията на душата,
не можеш да спреш.
То е катарзис,
безвреден и освобождаващ.
Но изисква нови сили,
приток на енергия и цветни идеали.
Не е беда да паднеш,
беда е да не станеш.
Да надигнеш глава, с търсещ слънцето
в душата си, поглед.
Да разтвориш закърнели крила
и да полетиш.
Ти, докосвайки битието на предишните Летци,
изживей своя свят!
Разчупи оковите,
за да не си самотен,
за да не си сляп,
за да усетиш оттенъка на душата.
Независимо от това, че падаш всеки път,
продължавай опитите си ден след ден,
защото панелната кутийка е най-страшна!
А животът в нея – най-сив...