Не бойте се, деца, за утрешния ден
(или размисли по никое време, на някоя тема)
 

Роди се последното дете на този свят.

Пое въздух (От малкото, който остана)

и проплака.

      За мъката, обсебваща го извън утробата.
      За тъмнината и студа.
      За страха.
      За изсъхналите дървета и умиращите птици.
      За нищото в очите на своя Създател.

Писъкът му не се чу. Само потъна в оловния свят наоколо, премина в миналото и затръшна

вратата под носа на настоящето.

И ехо нямаше.
Отнето му беше в началото, за да не чуе

стоновете на предците.
      Стоновете на миналото, скътани в гените.

Детето затвори очи и избяга от реалното.
      Видя Началото и Зараждането.
      Видя Подема.
      После Прогреса.
След това усети тъгата в спомените.

Толкова осезаема и ясна. Тъга по

истинския живот, този без стъкления

похлупак и завесите.

Меланхолия, скръб и пак тъга.

Следва падане надолу,

хлъзгане по плоскостта и удряне

в дъното.
      Преди Началото и Зараждането...
Върна се в изходната точка - Нищото.

* * *

Но Последното дете усети и друго:
Надежда.
Малко страх.
Страх за утре.
И надежда, че това "утре" ще го има.
Независимо от войните и глада,
и безсмислието.
Защото истинско означава да засадиш дърво.
      Да отгледаш цвете.
      Да направиш някого щастлив.

Детето отвори очи.

"А ако преди мен имаше повече

човещина, щях ли сега да съм само?" -

помисли си то.
Може би ако предците бяха по-смели,

по-силни и дейни,

светът нямаше да свърши до тук. Може би...
И децата нямаше да се боят за утрешния ден.

Защото щеше да го има!
      Заедно със слънцето, дърветата и разветите

      кичури коса в градините.
      Заедно с усмивките.

Ако хората бяха по-добри към себе си...

Единственото създание във Вселената

погледна към далечината на звездите и

усети колко космически самотно е.

Самотно, защото нещо не е достигнало

на света, за да се съхрани.