Тактика

        - Свини бе, кумец, свини! Надумахме се с Теня Казака, дадох аз половината пари и той другата половина и купихме стотина парчета от ония черните , с дългите зурли, та да походим из селата! Хем агитацйка за партията да направим, хем далавера един вид. Казакът замина с момчето си към Бургаско, а аз останах тук. Търсят ме, знаеш, постоянно ме дирят за служба разни чиновничета, кантонери, горски стражари, та съм зает много. По цял ден тичам, знаеш, уволнявам, назначавам, премествам…Ех, отблагодарят се хората, кое с комисионка, кое с натура, колкото да преживее човек. Нали сме сега на власт, защо да не услужа на хората?
         Та ти казвам, отиде Казакът, избрал стоката, натракал парите и тръгнал за насам. Не се мина много, и малкият, момчето му, довтаса у дома и каза, че пристигнали на края на града и всичко било благополучно, само две свини умрели из пътя. Отивам аз веднага, гледам, стоката си я бива. Едни дълги, прострени годинаци, ама малко омърлушени. “От пътя е, уморени са – мисля си. – Ще починат някой ден, ще ги понахраним и ще оперят уши.”
        - Монеолу – дума ми Казакът, - да ти кажа правата, страх ме е. Не ми хващат око тия свини. Виж, побързай, нареди да ги прегледа набързо ветеринарният лекар и да ни даде разрешение да тръгнем по селата, че малко ме съмняват. На болни ми изглеждат хайваните.
        - Бре, Казак, не думай! Ами тогава?
        - Тогава бързай и друго нищо. Там е спасението.
         Хуквам аз, кумец, право при ветеринарния. Той едно свито, едно кротко момче, все надолу гледа и само боб и коприва ядяло.
         Докторче, казвам, тъй и тъй прасета, такова, свини докарахме за продан. До стотина парчета са, казвам, та да дойдеш да ги видиш и да ни разрешиш да ги продадем из селата.         - Да не са, кай, нещо болни?
        - Каква ти болест, те са от ония с дългите зурли, черноморски са, тях болест лови ли ги?
        - Докарай ги, кай, тука. Ще видим!
         Закарахме ги бе, надяна докторчето очилата, гледа ги, пипа ги, чумери се, па като отсече изведнъж:
        - Свинете, кай, са заразени от огненица. Ето, гледайте червените четвъртити петна отдолу под коремите им. Не могат да се продават! Трябва да останат тук, да пазят карантина, че тогава ще видим.
        - Бре, докторе, ами ако измрат?
        - Ако измрат, ще измрат. По-добре да отидат вашите само, отколкото на цялата околия.
        - Ами парите ни, трудът ни?
        - Не знам, не ми е работа.
         Дигна рамене, знаеш, мига през очилата и не ще да знае.
        - Бре, докторе, не думай така, наши хора сме, от партията сме. Аз с твоя министър съм приятел, остави ни да си продадем стоката и да си прихванем капитала поне. Не са тъй зле животните, както ти се струва.
        - Не може, не може! Аз тука или служба ще служа, или не! Как казва, ще ги пусна из околията? Как мога да позволя подобно нещо? Ти знаеш ли, че ще изморите до крак свините в околията и ще причините щети за населението с милиони?
         Нищо бе, докторе, нека мрат бе! Какво от това? Алъш-вериш да става бе! Търговия да се върши. Ако измрат, пак ще им докараме.
        - А-а, тъй ли мислите? Така ли разсъждавате! Иване! Иване! Карай ги в обора!          Разсилният ги натъпка в обора и ние останахме на сухо.
        - Слушай, докторе – кипнах аз, - не прави на мене тия работи, че аз не съм какъв да е човек. Аз съм Монеолу, разбираш ли?
        - Може, казва, да си три пъти Монеолу, това не ме интересува. Аз ще изпълня закона и ще запазя интересите на населението, а ти прави каквото щеш!
         Тръшна вратата и се изгуби.
        - Аа… Тъй ли била работата? Добре тогава! Ще видиш кой съм аз! Ще видиш и ще ме запомниш!
         Още същия ден му написах едно анонимно писмо, нагласих наши хора за свидетели, качих се на влака и право при министъра. Посрешна ме човекът, здрависа ме, почерпи ме цигара, че като почнах:
         Тъй и тъй, тъй и тъй, господин министре, пратили сте един доктор, който си не разбира от службата. Постоянно пречи на хората от партията, а насърчава опозицията. Женен е, рекох, близнаци има, а развратничи и пиянствува по цели нощи. Миналата неделя, като се напил, че се съблякъл почти гол и играл кючек на публично място. Видели го Теньо Казакът, балдъза му, моята жена и други почтени граждани и просто умрели от срам… Развален човек, рекох, излага службата и не е за работа. Дошъл съм от името на партията, рекох, да искам незабавното му уволнение или преместване. Не се търпи повече, рекох, невъзможно е!
        - Добре, добре – рече министърът, - още утре ще му искам обяснение и ще го уволня, ако е такава работата.
         Върнах се аз на другия ден, надрусах на доктора още едно анонимно писмо, че ако не си дигне парцалите оттук, квартирата му ще бъде дигната във въздуха. Дойде след три дни и писмото от министъра и той, горкият, се обърка, уплаши се, разболя се и прати хабер да си приберем свините.
         Та искам да ти кажа: тактика трябав да има човек в тия времена, кумец! Тактика и политика, значи, ако искаш да си наредиш живота.
        - Е, после продадохте ли свините?
        - Охоо! Като топъл хляб. В пет села само ги настанихме до една.
        - Ами мряха ли?
        - Мряха, как да не мряха. И те мряха, и другите мряха, ама нищо. Бай Теньо Казакът замина пак към морето да купи други. Ще набавим на хората свине бе, кумец, не бери грижа. За коледа без мръвка няма да ги оставим. Може ли? Нали сме хора? Нали сме християни?