С п е ц

         Ти как мислиш бе, чичо Томане, лесна работа ли е да си гробар на този свят? Ами че занаят е то, специалност е и трябва да се учи, да се чиракува, че тогава да се почне здравата. Дарба трябва да има човек, сърце кораво и отръки да му идва, значи. Пък Дойно Муканят от Първата война още го е започнал и го изпече човекът фарси!
         Когато момчетата мряха от холера надолу по булаирските кърища, на гръб ги пренасяше и по десет души в яма ги трупаше, без окото му да трепне. И не тъй, да го хване за краката и – бух, - ами прекръсти го, каже му: “Лека ти пръст, юначе!” – и тогава го пуща.
         Е разбира се, и ти да си, ще им претръскаш джобовете, ще им вземеш париците и туй-онуй, ама то е за бог да прости един вид и колкото надницата си да изкара. Не е за печалба.
         Не е играчка то! И не е работа за всякого. И гроб да изкопаеш, тънкостите му трябва да знаеш, а Муканят си го бива, отколкото трябва повече.. Гледал съм го, кога почва: подрине, подрине издълбоко с мотиката, че като забие лопатата след това малко встрани, да натисне с крак, по половин кубик пръст събаря изведнъж и му спори работата. Почва го широко отначало и колкото слиза надолу, го стеснява, та стените му стават малко полегати и не се събарят при влага и дъжд. И стъпалце си оставя, за да слиза и излиза, а когато изкопае целия, долу – там, дето ще са краката и главата – ще го издълбае малко като тунел един вид.. Най-после изглади стените с лопатата, очисти го, пригласи го оня ми ти гроб, та като го погледнеш, да ти стане драго и да ти се прище и ти да легнеш в него!
         Случи ли се върху стар гроб да копае пък, като слезе по-надолу, внимателно пипа и пръстта с ръка изхвърля, защото, отгде да знаеш, може пръстенче нещо да се намери, гривна или някоя пара! А златните зъби с два пръста като с клещи ги вади моментално, май с човек!
         Изчисти кокали-мокали, сложи ги отстрани в тревата, тури отгоре черепа да се смее и – толкоз!
         Пък не е само копането. Като свършат поповете молитвата и почнат да пущат мъртвеца, трябва да умееш крепко да го поемеш и толерантно, та цвете да не се размести и умрелия да не разбере къде го слагат.
         Умее Муканят – не ще приказки! И да зарине умее, и кръст накъм слънце-изгрява да забие и като свърши всичко, знае къде да застане, та да го забележат и да му пуснат нещо в ръката. А пък живи да посрещне, да ги опъти, да им разправи – за това пей дава!
         Дошли, да речем, внуци от София свещ да запалят и видят гроба на дядо си, който им оставил голямо наследство. Умрял човекът преди четиредесет години – примерно казано. Макар че Муканят е гробар от двадесет и четири, няма да дигне рамене и - хъката –мъката – да не може нищто да им каже, а ще ги поведе из пътеките, ще закриви, ще засуче насам-натам, ще се изправи най-после пред някой хлътнал гроб, обрасъл със зеленика, и ще рече сериозно:
        -Ей тук лежи покойникът. Бог да го прости и миро да му капе на костите!
         Изправят се внуците, постоят с наведени глави на трапчината, уж им е много мъчно за дяда им, палнат свещици и бързо излизат. При вратата му пуснат някоя пара да чисти гроба и си отиват доволни хората. Ама някой може да не повярва, че този е гробът – то си е негова работа.
         Ако не вярва, да вземе мотиката, да копае, да търси и познае на дяда си кокалите.
         Тъй си караше Дойно Муканят. Плевеше, чистеше и се грижеше, дето има една дума, до вчера и мъртвите бяха доволни, значи, и живите му даваха по парастаси и задушници жито и риба, и порязаници с кошници, та и за него имаше, и за двете му прасета оставаше, ама нали завист човешка.
         Завидяха му на службата, набедеиха го душмани, че изцеждал шарлана от кандилата по гробовете и го продава на Сима Куция да пържи мекици, и го уволниха.
         Уволнен, уволнен, няма да си изкопае гроба и да легне в него я! Дигна си Муканят партушината, отиде си, а на негово място назначиха Писан Коля. Дойде той, ама къде е Муканят, къде е Писан Кольо: разлика от небето до земята! Ами че Кольо е слабоват човек, пиян, ръцете му треперят и бъкел от работата не разбира.
         Още щтом изкопал първия гроб, на Въля Бояджията, като го видял поп Дочо и му се троснал:
        - Писане, Писане – рекъл, - това, дето си го изкопал, гроб ли е, байно, трап за ряпа ли е, или дупка за гасене на вар?
         Поотесал го Писанът, пооправил го тук-там, за да прилича горе-долу на нещо, и ето ти, смъртникът пристига. Нали си е сиромах бай Въльо, изджубулели му поповете надве-натри молитвата и почнали да го спущат. Поема го отдолу Кольо, ама като не му е специалност, забравил и стъпалце да си остави за по-крепко да държи, разклатил се ковчегът и една забравена свещ го пернала по мустака. Потънал в студена пот Псанът. Запъпрал го набързо и догде после не му опънал четири шишенца, не му минал страхът.
         След два дена, както знаеш, це спомина ненадейно баба Смарайди. Уредили я старата, нагласили я, както му прилича, опели я в черква, донесли я на гробищата и дошло време да я спущат. Нали е дебела като брата си Кирча, на Писан Кольо му се разтреперали мартинките от страх. Оттук да я поеме, оттам да я подхване, и ковчегът се килнал на една страна, извила глава покойната и кажи, че целунала Коля по темето.
         Как я подредил после Писан Кольо, как събрал цветята и свещите, как я наместил – питай го да ти каже; ама щом излязал, вдръгнала го една треска – не ти е работа! Осем шишенца със сливовица изпил тогава, ама не помогнало. Легна, че и до сега. Пък работата пуста е такава, че без човек не може! Кой болен, да речем, ще чака да оздравее Кольо, че тогава да умре! Ами сега? Попитали този, поканили онзи – няма, та няма! Всекиму работа не е то! Въртяха, сукаха общинарите най-подир паботата допря пак до Дойна Муканя. Ходил помощник-кмета у тях, поп Дочо до молил, убеждавали го, прошка му искали и той приел най-после. Приел човекът, повече заради прасетата си, значи, че бяха отънели като хрътки, отколкото за друго; ама щом прие, и работата тръгна легално.
         Е, шарланът из кандилата по гробовете почна да се губи пак и мекиците на Сима Куция станаха по-мазни; ама инак – и живите са доволни, и умрелите, дето има една дума, засмени отиват към гробищтата.