Призшествие

         Щом старата джамия нахлупи с тежката си сянка малката му дъсчена барака и откъм северната й стена заскимтя като захвърлено кученце вечерният вятър, Дако Гуменият изтръска престилката си, изплю седемте клечки из устата си, наметна сивата си абичка, заключи и излезе. Като пусна ключа в левия джоб на потурите си, той се сети,че е скъсан, и веднага го премести в десния, спря се малко, помисли, помисли и забърза надолу из чаршията накъм касапниците. Днешната света събота беше щастлива за него. Два чифта подметки удари през деня, поправи няколко тока и залепи един пукнат отпред шушон. И всичко – платено в брой.
        – Зъмбак, хей, Зъмбак! Комшу! – провикна се разтреперан, като се намъкна в касапницата и избърса с ръкав кървавата буза на една телешка глава. – Имаш ли джигер?
        – Имам – пропя на тънко отвътре Зъмбакът.
        –Ами цял ли е?
        – Цял-целеничък.Небутнат.
        – Дай го тука!
         Зъмбакът му го претегли, уви го в един вегетариански вестник. Дако го мушна в пояса си, плати набързо и като замляска с уста и си облиза единия мустак, заситни-заситни чевръсто и се намъкна отсреща в Ламбовата кръчма, приклекна до печката и разтвори обятия, сякаш да я прегърне. Като се постопли, той се надигна, проточи шия към тезгяха и извика.
        – Ламбо, шкембе има ли?
        – Има, разбира се!
        – Ама варено ли е?
        – То се знае! Ти тук сурово ял ли си някога?
        – Отрежи ми тогава за два лева, ама от дамаря да бъде! Чу ли? Повечко ми отрежи и капни там... Ти знаеш!
         Ламбо му донесе мезето и една половиница вино. Бай Дако приседна на близката маса, избърса уста с ръкава и почна да гълта дебелите парчета варено шкембе, конто, понеже нямаше в устата си два зъба да се срещат, се превъртяваха веднъж-дваж из устата му, плъзгаха се цели почти из гърлото му и го караха да преглъща тъй, че адамовата му ябълка ту се покатерваше до небцето, ту се гушкаше в яката на ризата му.
         Когато вече беше оплакнал втората половиница и мека топлина лазеше от петите до темето му, в кръчмата влезе Писан Кольо.
        – Ооо... партия! Тука ли си бе? Здрасти! – А, още едно двайсет! Отгде те господ изпрати? Тъкмо мислех да си ходя!
         И като му подаде стол, прибра си цигарите от масата и ги скри в джоба.
        – Какво ги криеш Сюртук! Дай тука една цигара!
        – Не ги крия, ами рекох, че твоите са по-меки! Седни Де! Сядай!
         Писан Кольо беше също кърпач в другата махала и всяка събота се намираха и напиваха с Дака, затова му казваше и «партия», Като се напиеше, той имаше обичай да си цапа лицето и да се кичи по главата, с каквото намери, та оттам пък му викаха Писания. Жените им страшно негодуваха от тия съботни срещи и всяка обвиняваше мъжа на другата, но всички усилия да ги разделят отиваха напразно.
          Единият, да речем, се захванеше в горната, а другият в долната махала. Пият, пият самостоятелно и като дойдат до един градус, стават и почват да се търсят. Намерят ли се, почват дружно пак и всеки гледа другият да почерпи, другият да поръча, а в края на краищата и двамата пропиваха всичко, каквото имаха.
         Към полунощ разкривените столове на Ламбовата кръчма правеха последни усилия да задържат върху себе си двамата приятели. На няколко пъти ги подкани Ламбо да си отиват вече, но те бяха изгубили и слух, и зрение. Дако Гуменият, полулегнал върху масата, каканижеше в непозната гама през нос:

Де е Ботев....
Де е Левски...
                         Де е Стефан... Караджата….
         И след всеки стих главата му се чукаше ритмично в ръба на масата. А Писан Кольо, застанал насреща като разкопан фараон, гледаше някъде в пространството и не можеше да каже гък.
        – Хайде, хайде – подканяше ги Ламбо. – И Ботев, и Левски, и Караджата си отидоха хората, ами вий какво чакате още? Хайде, че съмна! Затварям! Ставайте! – След това приближи, пресегна с големите си лапи, хвана ги под мишниците, изтътрузи ги отвън и удари ключа.
         Писан Кольо направи две-три несигурни крачки, строполи се на стъпалото и не мръдна. Дако се наведе уж да му помогне, но невидими сили го тласнаха в стената, далече от целта. Той се заклати, заклати, да падне, но се удържа, след това се спря, пипна си шапката, попипа си и пояса и сякаш озарен от внезапна мисъл, насочи се към дома си и криволичейки, потъна в тъмнината.
          Щом стигна до пътната врата, бухна се в нея и тя, понеже беше подпряна с камък, се отвори изведнъж и той се просна на гръб в двора.
         Пяха първи петли, пропяха втори и почна да се съмва, а стрина Деша, благоверната му съпруга, се върти в леглото и сън я не хваща. Стана, облече се, запали фенера и реши да иде да го търси. Излезе на пруста, прозина се срещу месечината, нахлу чехлите и защапа из дългия и тесен двор. Една черна котка й пресече път, прибяга край краката й и се покатери по дюлята. Като стигна до пътната врата и видя проснатия си мъж, стрина Деша се сепна първом, но понеже беше свикнала, наведе се с фенера и тъкмо мислеше да го срита, забеляза проточени черва из пояса му, дробове и кървава риза. Краката й се подкосиха и седна. След това, ужасена, се отдръпна назад и изписка страшно:
        – Божеее... убили го! Майчицеее, червата му изкарали!... Тичайте, хорааа! Дака го заклали!...
         Подплашена, черната котка на два скока се озова от дюлята на комина. Чу се глъчка, тропот и след малко пред зиналите врата занадничаха сънните и рошави глави на пробудените съседи.
         Съмваше се. Навалицата растеше. Дойде и Зъмбакът. Размушка тълпата, приближи се до трупа и почна да го разкопчава.
        – Майчице... е кой беше тоя душманин, дето му разпра корема... Божичкж, ами сега какво да правя... – редеше стрина Деша и си скубеше косите.
        – Мълчи мари! Какво си се разврякала като коза – тросна й се Зъмбакът, като все оше бъркаше из пояса на Дака. – Корема му разпрали!... Тикви! Аз му го дадох снощи! Ето и вестника! Чудно ли е? Напил се човекът, паднал, например, така и заспал, подушили котките, че в пояса му има джигер, и го раздърпали. Какъв ти корем! Агнешки джигер! Аз му го дадох снощи за дванайсет лева. Корем! Тикви! Тъй се разпаря корем!... – И като го срита с крак в ребрата, извика : – Комшу, комшу! Ставай бе!
         Дако Гуменият помръдна, понадигна се, отвори едното си око, след това се обърна на корем и заспа отново.