Навици

         Кой както е навикнал, да ти кажа, тъй си я кара! Чичо Добри Ингилизът например си има обичай, както стои прав на пангаря през време на черковната служба, да си подремва. Илийката — певецът — пък, хем си пее, значи, хем постоянно си подига с лявата ръка панталона да не падне, а дядо Кольо клисарят спре ли се на едно място, вади чекийката си и почва да си стърже ноктите.
         Навици, просто навици, и нищо друго! Всеки ги има, всеки си ги носи и в делник, и в празник и не е нещо за осъждане, щом не пречи на работата. Поп Костадин пък, инак добър и кротък човечец, на никого освен на попадията ръка не е дигнал — какъвто си е чевръст във всичко, хем служи, хем молитви чете, а в същото време и приказва с околните, кара се и още много други работи върши.
         Домъкне се в съботен ден, да кажем, на гробищата, увит в шал, с два чифта чорапи на краката, с червен загорски пояс под расото и топла тухличка отзад на кръста; пристигне, значи, спре се да отстоява на някой гроб, изругае през нос най-напред живите наоколо, после умрелите, размята кадилницата и почне:
        — Е-е-е ще м-о-олимясяаа упокоение души усо-о-оопших раб божи-и. . .
         Прекъсне след това изведнъж и се развика на женорята:
        — Къде ви е виното за преливане? Къде ви са свещите? Къде ви са нещата, а? Заплеси! Диванета!. . . Панайот, Станка, Пенка, Пенчо, Енчо, Тооота, Тодора, Симо, Димо, Димчо, Косьо, Досьо, Кали-о-опааа!...
         Изреди мъртвите и веднага пак:
        — Ха де! Ха де! Подавай! Подавай жито ли е там, какви ципури е, че време нямам! Не зяпай!
        . . .В месте зла-а-а-чне, в месте по-ко-ой-ние отнюду-у-ужа отбежи всекая болезн, печал и воздихаааниеее. . .
         И както си каканиже, без да довърши, тръгне подир някоя друга жена. Върви си, значи, пее си, па току запита:
        — Далече ли е гробът?
        — Че не е много далече, отче — хе там е, на другия край.
         Попът я изгледа изниско и прецеди пак през зъби:
        — Опустял, та се невидял!. . . Вее-е-еч-ная па-а мят, ве-е-ечная, па-а. . . Чунким не те зная, че нямаш и два лева да платиш, ами — на другия край чак!. . . Кираджийски кон! Хамалия! Пфу!. . . Па-а-а-мя-а-ат, ве-е-чная па-а-амят. . .
         Стигне до гроба, поуспокои се уж малко, подхване кротко и проточено:
        — В блаже-е-е-ном и в-е-е-чний поко-о-ой. . .
         И пак го наскачат:
        — Хубав покой! Не ще приказки! Буренясал, неочистен, кандилото пълно с мухи!
        .. .Подаж, господи, души усооопших: Рачо, Тачо, Бона; Кона. . . Казвай по-нататък покойните, че съм ти изгубил книжката! Казвай!
         Жената почне да нарежда, да се запъва, а той, без да ги повтаря, за по-бързо кара с нея заедно:
        — Ве-е-чная паамят, ве-ечная па-а-мят, ве-е-чная па-а-мя-а-ат.

                                                               *

         И топло да е времето, и добре да е разположен, и в къщи да го повикаш вода да ти свети — все си е същият: хем си пее, хем си приказва за други работи, хем мърмори нещо сърдито:
        — Спаси, го-о-споди, люди твоя. . . Цонковице, колко кила ви излезе свинята?
        — Сто и девет, дядо попе!
        — Харно, харно. . . И благослови достояние твое. . . Ами какво направихте рибиците?
        — Осолихме ги.
        — Хубави трици сте изровили!. . . А квартиранти имате ли в горните стаи?
        — Имаме, дядо попе! Двете учителки живеят тази година у дома.
        — Харно, харно! Върви ви на вас! Нареждате я. . . Побе-е-еди благоверному царю нашему. . . Цанко ще си дойде ли за празнините?
        — Че дано го пуснат.
        — Ще го пуснат, ще го пуснат. . . Ама рибиците, дето, таквози. . . сте ги осолили. . . царю нашему Бори-и-и-су. . .
         Жената в тоя момент ще се наведе да пусне някоя пара в менчето, той ще и пресрещне ръката и ще рече:
        — Не там, не там! В ръката ми ги дай, да видя с очите си какво ви се е откъснало от сърце! В менчето все стотинки пущате! Зная ви аз вас. . . На сопротивния да-а-руя-аа. . .
         В старата черква «Света Петка», дето служи поп Костадин, има и хор. Хубаво си пее хорът, чисто, сладко и редовно си пее, ама нали светиня му не обича чистото и редовното! Кога иска, обажда се и подава на диригента, а кога му скимне — млъкне и не ще, та не ще! Един ден например, като обикалял църквата през време на пренос, мярнало му се нещо отвън на пътя. Изкарал преноса набързо, мръднал се в олтара, хорът изпял «Яко да царя» и зачакал да се обади попът, за да продължи по-нататък. Хубаво, ама попът не се обажда. Изпял хорът още веднъж същото, още веднъж — няма, та няма! Почукал диригентът с пръчка, изкашлял се силно, дал тон — пак нищо! Минали се пет минути, десет се минали, не знае човекът какво да прави. Пратил тогава едно момче от хористите да иде в олтара да види да не му е прилошало нещо. Отишло момчето, гледа — няма нито поп, ни дявол. Пошушнало на клисаря и тръгнали двамата да го търсят. Тук поп, там поп, кога излезли отвън на улицата — ето ти попа. Цял-целеничък, с одеждите, с требника, заловил един селянин за ръката, друса я, друса я на скъсване и спазарява една мисирка.
        — А бе, отче — рекъл му на ухото клисарят, — а бе литургията. . . такованка, се прекъсна и хорът не знае какво да пее. . .
        — Уууу! Аха! Ама свършиха ли? Че много бързат бе! Много бързат!
         Скъсал пазарлъка набързо, подал на клисаря мисирката, връцнал се назад и заканеркал още от вратата:
        — Изпо-о-олним утриную молитву наше господе-е-ви-и-и. . .
        — Го-о-о-споди по-о-о-ми-луй. . . — подхванал отново хорът и божествената служба продължила.