Кумата Берта

         Кумата Берта е чистокръвна немкиня, или "немцозойка", както я нарича един неин съсед.
         Пълничка, кръгличка и уредна немцозойка. По цял ден шета: шие, мие, мете, плете и къщичката й е пригласена, натъкмена - да я удариш, гдето има една дума, с пръчка, и ще тръгне. Къщата, разбира се, да удариш - не нея. Кума бие ли се! Пък и с нищо не заслужава. Всичко й е на място, всичко й е в ред. Само езикът й, дяволски, пустият й български език е един такъв особен - просто кръстословици! Рече нещо, а ти се пулиш, блъскаш си блъските и нищо не можеш да разбереш. Абсолютно нищо.
         Пристига един пролетен ден у дома весела, ухилена и вика още от вратата:
        - Кумеец! Бях сега у госпожа Саксиева, ава нямаш представа колко красиво! Целият им двор пълен с кокички. Кокички, кокички, просто - ландшафт!
        - Какви кокички - питам, - черешови ли, или от зарзали?
        - Не бе, кумец! Ава цвете бе! Беличко едно, красивичко - файн! Нали му казват кокиче?
        - Да -казвам,-има цвете, което се казва кокиче.
        - Ава, ава!... Едно цвете - кокиче, много цвете - кокички! Множествено число. Нали така?
        - Така, така - казвам. И се разбрахме.
         Друг път седим у тях и се греем при печката. Тя рипва изведнъж, отива до прозореца и се провиква от възторг:
        - Майн гоот, каква красота!
        - Какво има? - питаме.
        - Ава не виждате ли каков бял дож вали?
Ставаме ний, гледаме - сняг. Най-обикновен сняг на парцали.
        - Ава ужасно е прекрасно - продължава тя. - Аз много обичам такова фреме. Кумец, тук е тясно и тъмно, не обичате ли да излезем малко на разтвор в градината?
         Разтворът в случая заместваше думата простор.
         Българският език на кумата Берта има още една особеност. Щяло и нещяло употребява изречението: "Да е жива и здрава."
        - Да е жива и здрава тая блузичка - ще рече, - ава щом я облякох, и избеля от слънцето. Да е жива и здрава котката, ава хич мишки не лови. - И пр.
         Заклала веднъж кокошка, сготвила я и разправя на децата си:
        - Да е жива и здрава кокошчицата, ава два пъти ядохме от нея и за утре пак ще остане една чиния...
         Срещам я веднъж на улицата натъжена.
        - Какво има - питам, - кума, къде си ходила?
         А тя въздиша тежко и дума:
        - Ава на г-жа Попова, моята приятелка, умряло детенцето, че ходих у дома й да я одуша.
        - Как - казвам - ще я удушиш добрата и нещастна жена, какво ти е направила?
        - Ава, не бе, кумец! Не! Да я отдуша бе! Да я отдуша... да я отуша... иии... как се казваше?
        - Да я утеша, да я утеша - казвам. И пак се разбираме.
         Празник беше. Получихме покана да й отидем на вечеря други един път.
        - Ще дойдете - казва, - особено нещо съм сготвила. Сюрприз! Ава няма да ви кажа какво е. Файн нещо! Пръстите си ще изядете - казва.
         Стягаме се, отиваме с жената и още щом доближихме кухнята, една ужасна миризма на вмирисано месо ме удари по носа.
        - Жена - казвам, - как ти се вижда тоя сюрприз?
        - Сст! Мълчи, мълчи! Може да е отдруго нещо - вика.
         Влязохме, посрещна ни кумата, съблякохме палтата, наредихме се около масата, а аз все душа като ловджийско куче и все повече мирише, мирише, та чак ми се повдига.
         А кумата сипва и носи, знаете, сипва и носи и слага пред мене пълна чиния с вмирисано месо.          Хванах се за носа и си приготвих кърпичката за всеки случай.
        - Ава какво правиш - казва - бе, кумец! Та това е най-разкошното ядене, най-аристократичното. "Фазане" се казва. У нас - казва, - като убият фазан, не го ядат веднага, а го закачват за човката на един гвоздей на стената да седи там една-две седмици дотогава, докато се откъсне от шията си сам и падне на земята. Тогава се готвят - казва. - Но това - казва - не е фазан. Сърна е, младо сърненце. Цяла предница ни донесоха преди петнадесет дена от село.
         Аз все си стискам носа и мърморя под сурдинка:
        - И у нас - казвам - се случва такова нещо. Оставят ги да висят - казвам, - ама само когато ги забравят. Ее... после?
        - Ава после ги сготвят - казва на "фазане".
        - Разбирам - казвам, - че ги сготвят, ама ядат ли ги след това?
        - Ава натюрлих! Разпира се, че ги ядат!
         Аз ставам, хвърлям кърпата, изхвръквам навън, отпушвам си носа да подиша чист въздух и чак тогава се обаждам през прозореца:
        - А у нас - казвам - и кучетата не ядат подобни невъзможности.
        - Ава, кумец! Много е вкусно!
        - И котките - казвам, - и мишките, и свините, и... питомните зайци даже не се докосват до такива безобразия!
         И поех да излизам.
        - Ава що бягаш? - хукна след мене тя. - Защо не стоиш? Ела! Опитай само едно парченце, да видиш колко е файн!
        - Не мога - казвам, - не мога. Бързам, много съм зает. Имам телефонен разговор. Друг път ще дойда. И утре, може - казвам, - но... ако сготвиш не фазане, а фасул, и то по български.
        - Добре, добре, ще сготвя, ще сготвя! Заповядай!
         Отдъхнах си и закрачих свободно по улицата.
         Тъкмо щях да завивам на един ъгъл, и кумата Берта, показала главата си на пътната врата, вика след мене, колкото може:
        - Ава, кумеец! Как искаш фасуля? Да го попържам ли с масло, или да го не попържам!
        - Напопържай го - казвам, - напопържай го до девета рода, та да му дойде умът в главата!