Жълтото петле
Товарният влак №147,
почернял и мръсен от тунелите, изпухтя като бивол още няколко пъти и спря пред
водопойния кран на малката гара
Гащевци.
Беше студена и
мъглива пролетна утрина. Слънцето напразно се мъчеше да пробие с лъчите си
дебелия кожух от напластени облаци и мъгли под него. Едновременно почти със
спирането на влака от различни страни заслизаха настръхнали от студ началникът
на влака, вагонопазачът, спирачите, прекосяваха набързо перона и се намъкваха в
канцеларията. Престоят беше само няколко минути и всеки бързаше да стъпи малко
на здрава земя и да се нагрее около бумтящата печка. Началникът подскачаше на
място, вагонопазачът си разтриваше коленете, а единият от спирачите, изул лявата
си обувка, седнал на стола, беше проточил грамаден крак, обут в шарен вълнен
чорап със скъсана пета, която почти се беше долепила до нажежената
ламарина.
Грееха се и
мълчаха. От време на време само някой ще изругае лошото време, лошото разписание
на техния влак, лошия живот на железничаря изобщо и други лоши работи, които
човек при такова настроение може да
измисли.
Във влака бяха
останали само черният като Негус огняр и машинистът с кожен каскет, който,
облегнат до вратата на локомотива, пушеше и гледаше разсеяно едва раззеленилото
се поле.
Както стоеше
загледан, той дочу смътно изотзад откъм перона сигнал за тръгване, посегна с
ръка, отговори му, без да се обръща назад, след това дръпна регулатора и черният
бивол опъна шия, запухтя най-напред бавно, после често-често, затрака, потъна в
гъстата мъгла и се
изгуби.
Дочули сигнала
на машиниста, началникът на влака и другите първом не повярваха, но като
надзърнаха през прозореца и видяха, че влакът заминава, хукнаха презглава да го
гонят. Най-напред тичаше началникът, след него вагонопазачът, а отзад с един
крак обут, а друг по шарен чорап препускаше
спирачът.
- Какво стана бе?
Къде са? - питаше началникът другия спирач, който беше останал да обслужва на
водопойния кран, но в момента също бе отскочил до лавката, за да се загрее
вътрешно.
- Отидоха, господин
началник! Заминаха транзит! Дорде ги зърна, и ги глътна
мъглата.
- Кой, кой им каза?
Кой им даде сигнал да тръгват? Как
смеят?
- Съвсем не зная,
господин началник.
- Ти чу ли
сигнала?
- Чух, господин
началник, слабо го чух, ама дорде пристигна, и те -
транзит!
Изоставеният
персонал стоеше като втрещен близо до влагалището и не знаеше какво да
предприеме. Даже и босият спирач не се сещаше да си обуе обувката, а я държеше
провиснала на кутлето му като заклана
кокошка.
- Ами сега? - обади
се вагонопазачът.
- Говеда с
говеда! - беснееше началникът и триеше изпотено чело. - Ще ги науча аз, рапорт
ще подам. Телеграфически ще
донеса!
И като подскочи
на място, извика:
- Тичайте в
апаратната. Веднага да съобщят на гара Кленово за случката. Сигналните камбани
да забият тревога! Да им кажат, че влакът е тръгнал без заповед, и да го върнат.
Скоро! Скоро, докато не е станала катастрофа.
Тичайте!
Всички се
юрнаха обратно към гарата и уж каза "тичайте", пък най-напред бягаше началникът
на влака. Настана тревога и на гарата. Раздрънкаха се телефони, затрака
телеграфът, разтичаха се чиновници... Най-после след около един час товарният
влак №147 само с машиниста и огняря се завърна и застана като виновен в края на
района. Около машината се струпаха
всички.
- Безобразие,
скандал! - ревеше
началникът.
- Срамота бе,
грехота! Какви последствия можеха да се явят! - редеше началникът на
гарата.
- Кой ви даде сигнал
за тръгване бе, диванета? Кой ви свирна? - пулеше се една глава с червена
фуражка.
- Сигнал бе,
господа, сигнал чух с ушите си. Без сигнал тръгвам ли? Кой го е дал, не
знам.
- Тъй беше, тъй беше -
уверяваше ги огнярят.
- Как
сигнал, какъв сигнал, когато аз бях в стаята на
началника?
- Че сигнал,
какъвто всякога сте ми
давали.
- В съд ще ви дам и
двамата. Ще видите вий един сигнал, че ще ме запомните, та друг път да си
чистите ушите с кибритени клечки. Ще
видите.
- Чакайте бе, хора,
не се карайте - намеси се един от преносвачите на гарата, който слушаше
отстрани. - Не са виновни хората
бе!
- Ами кой? Ние ли сме
виновни?
- И вий не сте
виновни, и вий...
- Ами кой
тогава?
- Петлето бе, жълтото
петле на стрелочника. Виках му аз толкова пъти: Панчо, му викам, тоя перушан,
дето се учи да кукурига и не може да го скопоса, както трябва, а го докарва на
сигнална свирка, ще ни направи някоя пакост. Като се обади нощем, стряска ме от
сън и все мисля, че влак заминава. Онзи ден и машинистът от пътнишкия влак също
се излъга и без малко щеше да потегли по негова команда, но аз бях наблизо и го
спрях. Та петлето направи тази пакост. Аз бях горе при склада за въглища и го
чух, като изкукурига, веричката му... Не е виновен машинистът. То е, лисица да
го яде. Не кукурига, а сякаш сигнал дава за
тръгване.
Не се мина
много, и пред входа на гара Гащевци беше залепено следното обявление:
Забранява се
абсолютно да се разхождат малолетни петли из района на поверената ми гара.
Виновните ще бъдат наказани най-строго.
От управлението на
гарата