|
I
Тя е
дошла откъм крайния кладенец, позлатила е пръстените на желязната верига,
навела се над кофата, намокрила ясно чело и силно я люшнала във въздуха.
Почукала с припрени
пръсти по вратата на малката воденичка - събудила Миха воденичаря. Станал
Михо. Наметнал брашняната си дрешка, запушил с пръстената троянска лула
и тръгнал надоле към буренясалия яз.
Промъкнала се
през върбичките и тичешком влязла в село. Преварила. Рано, преди орехчанки
да намерят менци и забързат към Голямата чешма. Разнесла е по улиците топъл
син лъх. Хлопнала лудо вратнята и се втурнала в широкия равен двор на дяда
Дима Хайдутина. Черното куче, което лежало под стряхата, скокнало, догонило
я и я сръвало. Тя изпищяла, прескочила харманския плет, минала в градинката,
навела се и проляла ясни детски сълзи над сините зюмбюли и червените иглики.
Сливите посипали русата й коса с упоителен прашец.
Ходила е по
хармана - за да отпечата стъпките си. Целувала е клончетата и когато през
сълзи се засмяла - зелените пъпки се пукнали. Скочила е над плевника, уловила
се за черничевия клон и се залюляла - вдигала се нагоре, падала надоле,
- докато клонът изпращял, счупил се и тя паднала на покрива. Ударила си
белия крак и го навехнала. Съборила е много керемиди, които паднали и се
строшили на парчета.
Най-подир се
върнала лудетината към къщи. Полекичка раздвоила клоните на вишните, които
засенчват прозорците на малката стая, и стъклата светнали. Притаила дъх,
дяволито погледнала и почукала три пъти.
- Илия! Илия!
Защо не ставаш, сънльо?
А Илия спи като
къпано дете и чува как над главата му бият две огромни гълъбови крила.
- Хайде!
Илия се хваща
за една перушинка и почва да се издига. Лети. Гледа: селото е останало
долу, а реката се превила, тънка, тънка като копринен конец. Орехово се
върти като колело и потъва в син пламък. Изведнъж перушинката се отскубва
и той полетява надолу. Пада като камък - ще се убие! Но две ръце го хващат
под раменете. Отново започва да се издига. Пак отива към небето. Ето, вижда
се божието село. Пеят петли и кучета лаят. А сърцето му бие - ще изхвръкне.
Кой чука на
прозореца? Моли го. Шъпне със задъхан глас:
- Илия! Време
е! Слънцето напече... Стани, момчето ми!
- Хей! Илия!
Ставай! - изръмжа груб дебел глас през полуотворената вратичка на пещника.
- Спи, магарето, като заклан.
II
Скочи.
Тръгна Илия
да оре. Утрото е осипало пътя с бисерни зърна росен смях. Стъпиш ли - изплъзват
се като живи под краката. Градините размахват клони през плетищата и ръсят
брашно. Под всяка слива някой тази сутрин е разсипал по един козлен чувал.
- На добър
час, Илия! - шепне изкривената ниска къщурка на баба Кънювица. Ще се мерне
пред вратника вещицата, ще те стрелне с очи. А тя има зли очи. Догонят
ли те, когато заминаваш - злото ще се намери в колата. Ще пипне здраво
ритлите и целият ден ще тръгне наопаки. Или ралото ще закачи за корен и
ще изпращи, или волът ще заболее, или пъдарят ще те хване, когато увиснеш
на чужда череша.
- Не гледай,
защото ще ти направят магия!
Воловете весело
клатят опашки, клатят рога, а погледите им летят към сините ниви - в утрото
- люшнати жита.
Колесарката
пей:
- Чи-ци-цииии!
Цииии!
Тя е минала
оттук. Втурнала се е надолу по ливадето. Разбудила е пеперудките и лястовичките.
Залюляла осена с гарвановото гнездо и перушината изхвръкнала. Слязла край
реката, отсякла една върбова пръчка, направила свирка и писнала:
- Чичо пе! Чичо
пе! Чиииичо!
А един гълъб
изскочил от гората, пръпнал над главата й, ударил русата й коса с крило
- за да я изплаши.
- Гу-гу! Гу-гу!
И тя се втурнала
низ полето. Че като викнала, че като заплакала - реве, та се къса. Поръсила
нивите със сълзи.
Дошло едно дребно
човече: педя човек - лакът брада. Изправило се пред нея и почнало да й
се присмива. Извадило из торбата си един бръмбар.
- Брррр!
Пак се засмяла.
Коя е тя? Защо
ходи между нас? Никой не я вижда, а всички я познават. Тя е зашеметила
цялата земя. Иде тая сутрин - влиза направо през прозореца, навежда се
и шъпне на ухото му. Той усеща как нейните къдри милват лицето му и цял
пламва. Буден е и всичко чува. Но се преструва на заспал.
- Шт! Слушай!
Слушаш ли? Аз ти нося...
Протегна ръка...
Но къде е отишъл?
Занесеният Илия отминал нивата.
- Ваааа! Стой!
Обръща колесарката,
връща се назад. Трънките край синора примират от смях. Нека се смеят!
III
Впрегна воловете,
зажегли хомота, сложи кобиличката. Обърна се към възходящото слънце и се
прекръсти. На една копраля се издигнало. Пипна копралята и подсвирна.
- Дииии!
Гласът му отекна
и се загуби сред жиженето на пъргавите пчели по синорите.
Натисна мъжки
ралото. Земята изтръпна, закъкри, разпука се и разрони сочни черни буци.
Дъх на свежа пръст облъхна наоколо и над широката бразда запъпли бяла пара.
Илия усети как
ръцете му станаха огромни и могъщи, ралото порасна, браздата се изви назад
като река. Ще обиколи на четири страни цялото поле. Ще забрезни леха, каквато
досега не са виждали хората. До вечерта ще я продъни.
В душата му
се обади едно звънче. Още едно, три, пет! Цял гердан от мънички жълти звънчета.
Невидима ръка помилва челото му и показа на юг. Илия се обърна. Небето
пламнало. Страшен пожар е обхванал земята. Хората крещят и тичат: нагоре,
надоле, по нивите, по къщите - разнасят огън. А звънчетата все по-ясно
и отсечено бият. Къде е слушал този звън? През сините летни нощи, когато
смъкваха от Белия камък овцете с батя си. Къде е батьо? Илия се спира,
издига ръка над чело и гледа към Кара могила. Един страшен дъбов кръст
са побили орехчани. Кръстът прониза като стрела сърцето на цялото село...
Но, Господи,
как е светло! Този ден всяка черна мисъл е прогонена. Има само небе, лястовички,
като кръстчета затрептели из въздуха, запалени села и пеещи звънчета.
IV
На пладне Илия
разпрегна. Пусна воловете да идат по високите пасища, легна под крушата
и се замисли дълбоко. Какво мислеше? Нищо. Малки сиви мухички - пороен
дъжд - замрежваха очите му.
А воловете,
като два големи бели орли, се бяха спрели на върха на хълма с вдигати глави.
Дошли са от небето. Слезли са да донесат благословение и сила на земята,
която ще роди хляб. Два бели божи пратеници. Ако те отлетят - земята ще
опустее. И нивите ще заплачат, и гората ще заглъхне.
Как е хубаво
да не виждаш нищо! Нищо да не чуваш. Да няма наоколо жив човек. Само ти
и двата бели орли...
V
Притъмня. Като
голямо черно колело се търкулна вечерният грохот - преви клоните на разцъфтелите
круши, затъпка разнежените ниви и потъна далеч зад ясносините върхове на
Кара могила.
Търкулна се
Илия надоле по дълбокия път към село. Бодро пристъпват воловете и в очите
им трепти тиха вечерна ведрост. Смехът на пролетния ден е запечатан в зениците
им.
Шипките край
пътя излъчват упоителен дъх. Откъм ливадите повява мирис на мащерка. Синьото
небе безшумно пада надоле. Падат звездите, падат ангели. Земята се удави
в синевина. Здрачът прегърна земята, както младоженецът прегръща невястата
си. След миг ще гръмне сватбена веселба. Жълтаците ще забият тъпани. Хълмовете
ще се заловят на лудешко хоро. Гората, изправена отстрани, с дълбокия си
глас ще се провикне:
- Бре-бре-бре!
Ихууу!
А насреща високият
хълм ще й намигне и ще засуче мустак. Такъв е той. Цял ден стои възправен
и нея гледа.
Но къде е селото?
Гледай ти дявол! Изгубило се е Орехово сред празничната тълпа. Тича някъде
запъхтяно подир сватбарите и вика:
- И-ху! И-ху-ху!
Никой не го
е калесвал!
Зад Миховата
воденичка светулки ходят в здрача - жълти въгленчета. Минеш ли над брега
и завиеш през върбите - ще лавнат будните кучета. Но къде е воденицата?
Върви Илия цяла
вечност. Носи в душата си белите орли, разораната нива и разлюлените звънчета.
Коя е тя? Минала
е навсякъде. Незнайна жена със зелени замайващи очи.
След него вървят
двама души и тихо шушукат:
- Къде отиде
тя?
- В пещерата.
- На косите
й грееха иглики. Видя ли в гората, където е стъпил нейният крак - вредом
е разцъфнал синчец.
- Тя ми замая
главата.
- Ходя като
луд.
Бездънен копнеж
се разлива из въздуха. Илия се обръща:
- Къде е пещерата?
Никой. Полумрак.
Измама.
Шипките клюмат
с черни цветове.
|