Бай Величков!
Аферим бе, бай Величков! Виж, тъй те харесвам. Защо да мамим младото поколение, нека си открием картите. Идеали! Бошлаф! Личното наше земно доволство — ето идеала, който трябва да преследваме. Аз се радвам, че ти постигна вече тази истина. И заслужава ли този подъл народ да се трепим за него! Доде бяхме по-млади, иди-дойди; ами сега — станали сме по на четирийсет лазарника хора, трябва да помислим вече за себе си. Аман от сухоежбина! Хеле пък ти, завалия, хептен се измъчи из тия стамболски сокаци, из тия италиански... това не беше ли цял подвиг? Като видя, че се разбесня Стамболов, ти взе, че си обра крушите от България, заряза тия роби, нека си плуят в робството. Те са научени. Ти не си научен да теглиш и като всеки кавалер постара се да офейкаш. Какво не ти пати главата в това пусто Халки — и за цярове по някой път не ти стигаха пари. Бобчев и Маджаров се умълчаваха. Стига вече подвизи. Па знаеш ли какво — я вземи, че зарежи и твоята пуста поезия. То бива, ама когато в кесията вятър вее, а пък сега, слава богу, понаредихме се. Те ще почнат сега, разни хлапетии, разни социалистчета, идеалистчета, да те джавкат, ама хич окото да ти не мига! Прави си оглушки, па си гледай кефа, па хем си гледай кефа, хем им се подсмивай на акъла. То се знай. Те защо ще те джавкат? Мигар за някоя твоя измяна, за измама, от разочарование ? Йоо! От завист? Разбира се! Без съмнение! Без съмнение от завист! И то защо? Просто затуй, че техните кости смазаха, техните гърла се драха, а пък ти (страшен си дявол, да те вземе мътната!) току се изтърси наготово на най-топлото място. Е, видя ли сега! Кандиса ли? Не ти ли казвах аз тебе, че на тоз свят най-хубавото нещо е да ти е топличко? Туй борба обществена, идеали и не знам какви глупости — всичкото е бошлаф! Ето сега, като си подложиш на края на месеца торбичката, че като ти наринат хиляда и петстотин левчаги... Хубаво нещо, дявол да го вземе! Дръж се сега! Докопа ли кокала — дръж! Хич недей му мисли от чия кожа се дерат тия левчаги... Тупай брашнения чувал, майка му стара! Тупай! Той пуща...
Ама ти можеш да се чудиш защо ти пиша това писмо. Пиша ти го, за да те похваля за онзиденшната ти реч в Народното събрание. Браво бе, Кочо! Е, право да ти кажа, просълзих се от радост. Малко остана да дойда при теб и да те цалуна пред всичките депутати. Ама ще почнат да ми тропат с крака, да възражават... Сещаш ли се за коя реч? Как да не се сещаш? Цял свят говори за нея. Ама имаш право бе, Кочо! Хич толкова хиляди избиратели да не вземат да разкъсат двайсет души жандарми и петдесет души пияна шайка. Голяма работа! Жандармите щяха да разстрелят най-много стотина избиратели! Е, та голяма работа ли е? Всичко на всичко щяха да се почернят около двеста къщи. Да речем, на другата неделя ще дойде войска и тя да разстреля, да избие най-много., най-много триста души. Колко къщи сирачета — петстотин къщи! Хепидже маслахат!...
Ами те, диванетата, взели да укротяват тълпата, косъм да не падне! Как да не се възмущаваш?... Благодарение на такива мекушави диванета ти цели осем години чака в Халки... Да им пишеш толкова стихотворения за звездите и за въздишките, а те да те карат да чакаш осем години. Осем години! Срам за българския народ. Поне сто хиляди души избиратели от цяла България да бяха отишли под куршумите, ти можеше много по-рано да заемеш днешното си топло място. Ама калпав народ! Страхливци! За кой бяс е тази законност и свобода, ако не се изтребят барем хиляда избиратели?... Дръж се, драги Кочо, тъй те харесвам. Дръж по-често такива речи, за да вдъхнеш по-голямо доверие на големите капии... па си гледай кефа! Че щяло младото поколение да негодува, че щял народът да се вълнува — хич окото ти да не мига! Народът! Народът е стадо, като му завъртиш сопата... Па най-сетне аз ли ще те уча на тия работи!...
Аз най-много се радвам, че именно ти прибърза да държиш тази реч, не можа никой да те изпревари. Артък и сега ако не си им вдъхнал доверие, повече къде!... Всичките чорбаджии те хвалят! Аферим, казват, Кочо стана наш човек, дойде му най-сетне ума в главата. Опичай си сега ума, дръж този път, па се не бой!... Ама все гледай брей, Кочо, тури някоя пара настрана, зере не се знай — свят като цвят!
Кочо, като прочетеш това писмо — съдери го, да не падне в ръцете на оногози, дето беше ме описал как пътувам по Европа, че пак ще ме изтипари някъде. Чух го онзи ден, говореше на едного: "Брей, язък, хич не очаквах тия думи от нашя Величков"... — па я го слушам и му се чудя на ума. Вятър го вей... Кочо бе, защо издавате още този пусти "Прогрес"? Зарежи го! Аслъ и името му таквоз хлапашко, не прилича вече като на теб солиден човек. Па ако толкова те сърби за писане — пиши си, ама най на място ще бъде да наречеш вестника Не му е времето и нашите партизани да се наричат тогава немуевремисти.
Донесох в дисагите си няколко мускала. Не можеш ли да изкалъпиш някое законче да се попръскват обществените сгради с гюлово масло?
София, 28 октомври 1894 г.
Твой Ганю Балкански
| Обратно към [БАЙ ГАНЬО] [А. КОНСТАНТИНОВ] [Стихотворения] |
[следващи] |