(продължение)
Както Неделкович, тъй и баварецът са вече американски граждани. Те са откъснати от отечествената си почва и виждаш, че искрено, с гордост се наричат американци. На бившето си отечество гледат като на нещо останало някъде там, далече, в мъглата. Интересите на щата и на града Ню Йорк са и техни интереси. Те винаги четат газети и са постоянно в течението на американските работи, като не забравят и Европа. Аз се убедих, че за бай Неделковича не е безизвестно какво се върши и в нашия забравен край. Когато той, като демократ, ни се хвалеше с победата над республиканците, чрез избиранието на Клевеленда за президент, и аз го питах на какво мнение е за последния, той с най-голяма откровеност ми каза, че "Клевеленд е добър човек, ама ни е државни муж, он е будала; очете да ви дадем Клевеленда, па да узмем вашег Стамбулова, па он да додже овде, па да увати за руке ове американи?..." Благодарим за комплимента... Аз почнах да изказвам своето възхищение от американската свобода, равноправие, от държавното им устройство, от общинското им самоуправление, от всичко туй, което ме е възхищавало при четението книжки за Америка; но бай Неделкович ме обля със студена водица, като захвана пък той да ми разправя, че "овде е таква велика корупциjа, що jе нигде нема; у вас, у Европи, лjуди су императори, овде е злато император; коj има наj-више злата, он има наj-више силе. Парица е царица, како кажу у нас". Тази е най-благодарната тема за американците, както за устното, така и за печатното слово. "Велика корупциjа" - повтаряше бай Неделкович, като ни сочеше на раните, които раздира в обществения организъм на Съединените щати жаждата за злато.
Разправи ни той за подкупността на администрацията, на общинските власти. За грамадните злоупотребления с предприятията и обществените постройки. "С злато можеш купити и самог президента." В течение на тези разкази, които ме смутиха и ме накараха да се замисля, докторът ме гледаше под очилата си с една язвителна мефистофелска усмивка, като че искаше да ми каже: "Е, как си? Чуваш ли? Видя ли, че и в Америка е същото..." Ох, хич не ми сгряваше сърцето туй "и в Америка е същото"!...
Неделя. След изобилната и извън пътя безвкусната закуска в хотела ние, без да се отбиваме в салоните, излязохме на Broadway, запушихме цигарите си и се упътихме към пристанището. Вчера задръстени и раздвижени като мравуняк, днес улиците бяха съвършено пусти, като че целият Ню Йорк бе измрял през нощта. Зад нас гръмна една камбана, след нея зазвучаха и други няколко камбани с разни тонове, но така скомбинирани, щото образуваха една възвишена, трогателна божествена песен. И като че чуваш даже думите на тази чудна песен, като че те моли, тегли към храма божи, Аз, като не бях чувал нищо подобно и като отчаян любител на всяка хармония, спрях се като замаян, догдето престанаха камбаните и замря в небесата последният звук. И си помислих, че и у нас приглашават благочестивите християни на молитва с разнозвучни камбани, но като ги задръгне някой клисарин, ще ти покърти ухото такава гръмотевица, щото ще почнеш да молиш бога да го вразуми и му прати изцеление от беснувание.
Ние вървяхме из безлюдний Broadway до самото пристанище и зяпахме наляво и надясно красивите и грамадни домове. Само параходите, железниците и трамваите не преставаха да бушуват. Възползувани от пустотата на улиците, на пресечението на които стърчаха само внушителните полисмени, ние обиколихме безцелно сума квартали и попаднахме случайно в една улица, пълна с банкови учреждения. Всякой дом от тази улица може да засрами който щете дворец в Европа. Внушителни, дявол да ги вземе, палати! Вдъхват ти респект и доверие тези колосални мраморни стени! Без да видиш, ще вярваш, че между тях се гнездят не златни мечти, ами цели гори от злато...
Ето и станцията на Бруклинския мост. Два трена с електрически мотори се хлъзгат като сновалки по този мост от единия бряг до другия, от Ню Йорк до Бруклин. Нюйоркските къщи са много високи, но мостът е още по- висок. Ние се изкачихме по една стълба, влязохме в трена и току захвърчахме над необозримия хаос от плоски еднообразни стрехи; сетне блесна каналът, осеян с параходчета; после пак море от стрехи. Stор! Бруклин. Едно слънце пекнало, ще ти се пръсне главата! Ами благодарение, че видяхме една аптека, та се поразхладихме. В Америка, като всичко наопаки, та и аптеките. Искаш ли сода, лимонада, трябват ли ти всевъзможни сиропи и шербети - в аптеката; марки пощенски, отворени писма - в аптеката; яйца искаш ли - и яйца има, и четки за обуща и que sais-je enсоrе.
Сега да се върнем на Broadway, да се качим на трамвая и да идем в Централния парк. При входа на парка мнозина чичерони (трябвало би да кажа мнозина "гайди") ни предлагат услугите си. Нямаме нужда. Ние изучихме плана на града още в океана, па и освен това цял поток народ се движи към вътрешността на огромния парк и ние ще вървим с народа. Всичките алеи на парка са покрити с асфалт. Особено старание за украшението му не се забелязва; повечето от дърветата са оставени на воля божия. При завоя на една алея се отвори една площ, на която са установени карусели и люлки за деца. Между дребните деца се забелязваха сам-там по люлките "дечица" около на 14-15 годинки. По-нататък, на една широка кръгла поляна, няколко групи играеха крикет, а около играчите насядали по тревата хиляди хора. Интересно е, че на всяка крачка из алеите ще срещнеш надписи: "Keep off the grace" (пазете тревата): тези надписи ги има и по таквизи места, гдето нито е расла, нито ще расте трева; а пък в празничен ден именно там, гдето има най-хубава трева, най-много тъпче публиката. Видяхме големия обелиск. Какво да му гледаш на обелиска! Не разбираш йероглифите му. То само англичанинът е способен да зяпа три часа на един камък, без да разбира нещо, но само защото в гида този камък е отбелязан като старина или рядкост. Разгледахме и новия музей. Между другите ценни рядкости най-много ми обърна вниманието богатството на египетски мумии, изложени не като в някои европейски музеи: или съвсем заковани, или разтворени празни ковчези. Тука гледаш една мумия съвсем закована, с всички надписи и украшения; до нея виждаш ковчега откован и разтворен, а вътре цяла обвита с навосъчен плат мумия; под този плат едва личат отделните части на тялото. По- нататък горната обвивка е снета и тялото остава обвито с едни прогнили, но оцелели още парцали - тук вече познаваш носа, брадицата, сгънатите ръце, нозете. Сетне съвършено открито погнилото спечено тяло, което е дишало преди три хиляди години. Ето где си спомняш Хамлетовия монолог над черепите! Но мене друго наблюдение ме още повече порази: като гледах разкритите мумии, взрях се в платовете, с които те са обвити, разгледах внимателно и други окачени около мумиите платове как са тъкани, с какви шарки са шити и как са разпределени цветовете. За крайно съжаление се убедих, че в тъкачното изкуство ние, българите, едва сме достигнали туй, което са имали египтяните преди три хиляди години. За едно още по-поразително сходство между самобитната ни индустрия и тая на друго едно племе аз ще упомена при кратките си бележки за изложението в Чикаго. Сетне посетихме менажерията. Един специалист зоолог може да намери тука някой рядък специмент между множеството птици и маймуни, но ние извлякохме заключение, че ню-йоркският зоологически парк е още твърде млад и остава много да се желае за комплектиранието му. В парка има едно малко езеро (като казвам "малко", не трябва да се разбира, че е по-малко от софийското, при Орловия мост), по което младите янки се надпреварват с лодки, по-елегантни и по-пригодни за целта, отколкото са смешните корита на софийското "езеро".
Към края на едни сенчасти алеи беше се струпал няколко хиляди души народ при един павильон, в който свиреше доста пълен оркестър. Между всичката тази сган аз не видях ни един мъж, ни една жена лошо облечени. Повечето бяха дребни търговци и работници, но всички тъй чисто пременени, както у нас рядко се обличат най-добрите търговци на големи празници; а жените и особено момите - те даже с претенции на изящност, само че не им прилича. Миловидни моми доста, но красива ни една; те са тънки, нежни, бледникави, дълголики; всички почти носеха гладени ризи, препасани с колани, с което прикриват и без това бедните си форми. Казват, че ню-йоркските моми били кокетни. В какво им се състои кокетството - господ ги знае! Види се, американците им разбират. Аз не го разбрах, както не разбирам в какво се проявява нежността между някои породи животни. Гледаш две животни - виждат се, срещнат се, без да чуеш някой нежен звук или да видиш някое нежно движение, или да забележиш някое приятно изменение в образите им, току видиш, заобиколят се, погледат се и хоп!... сприятелили се. Аз не намерих някоя разлика и в срещата на американец с американка: срещнат се, мъжът излае нещо с дебел глас, жената излае с тънък и не трепва ни един мускул на лицата им. Че ако това е кокетство, тогава какво да речем за парижанките! Наистина, свободни са американките, но тази свобода, проявена в облеклото им, в маниерите, в походката им, бие в очите на европееца някак си странно, а пък като погледнеш и физиономиите им, не знаеш какво да мислиш: във всеки случай, аз при пръв поглед не бях в състояние да реша тия групи моми, които срещахме в парка, почтени момичета ли са, или от "онези моми", и по-скоро би ги причислил към последните, ако не виждах, че те се въртят около техните майки, бащи, братя. Жената там се ползува с голямо уважение. Отношенията на мъжете към жените представляват някакъв си печален остатък от рицарските отношения към нежната, беззащитна жена. Но сегашната американка счита, че има неотемлимо право на непременно ува жение от страна на всякой мъж; тя вече не се старае с нежност, с женственост да заслужва при всякой даден случай действителното уважение на мъжа, а реализира даже намръщено своето право на уважение. Опитай се да не отстъпиш веднага място във вагон, в параход, в трамвай, в омнибус на някоя американка, тя е готова да те стрелне с очи и даже да изръмжи нещо под носа си. Е, друго нещо е европейката! При такъв един случай, колкото ти и да си недогадлив и нелюбезен, тя само като те погледне с този ясен, сдържано-умиляющ и нежно-укоряющ поглед, не място да й отстъпиш, ами и на ръце да я носиш. (Кой да му се надява!...)
В понеделник, след закуската, мистер Неделкович си напусна работата и тръгна с нас уж да ни запознае с града. Качихме се на един висок дървен мост, който обикаля почти целия Ню Йорк и по който постоянно сноват тренове; влязохме в един от тях и зафучахме над улиците, над главите на пешеходите, а по някои места и над стрехите. Разбира се, нищо не можехме да видим. Завъртяха се пред очите ни, като в страбоскоп, горните етажи на зданията, безконечните прави улици, мяркаха се широки площади, разстилаха се под нас паркове и пак здания, и пак улици, и всичко се смесваше с дима и писъка на локомотивите и с никому ненужните указания и обяснения на бай Неделковича. Но сам-там в разтворените прозорци на горните етажи все пак можеха да се забележат неглижетата на нюйоркските обитателки, изтегнати до прозорците на раздвижени балансуари и с газети в ръце. След цял час подобно хвърчение, което ми напомняше разходката с Хромия Дявол, ние се спряхме при главния резервоар на нюйоркската вода. Дъното на резервоара не изглеждаше да е от първостепенна чистота, затуй и водата им мирише на гнила бунарска вода. Ние сме на една височина, от която... нищо не може да се види... Оттук се качихме на трамвай и бай Неделкович ни заведе в една градина, в която не бяха още изчистили остатъците от вчерашната гуляла публика. Той ни препоръча да си подкрепим тука силите със закуска, което ние не закъсняхме да изпълним. При слизанието към станцията, отгдето трябваше да тръгнем за нашия хотел,ние видяхме железнопътните линии, по които тази вечер ще пътуваме за Чикаго. Но това ли е Hudson River? Това ли е американският Рейн? Под нас се извиваше една трънясала по краищата река, по която плаваха повече отломъци и нечистотии, отколкото варки и параходи. На връщание нищо особено не се хвърли в очите ни. Не ми излиза от ума само следната среща: като слизахме към реката по една каменна стълба, видях насядали на стъпалата няколко деца, които деляха и трупаха в шапките си зелени ябълки; за няколко цента те ми препълниха шепите със своята плячка, но аз взех само няколко ябълки. Не изминахме много - и насреща ни се качеше едно американско семейство, между което една мома, доста хубавинка, се обръща към мене, като че се познаваме кой знае откога: "Не яжте тези ябълки, young man, ще се разболеете." Тази простота ме подкупи малко в полза на американките, при всичко, че в Европа подобно обръщение на мома към непознат мъж би се счело за предизвиквание.
Като се разплащахме с хотела, поискаха ни за файтона, който ни доведе от станцията, пет долара; 27 лева за един кратък курс! Това беше очевидна експлоатация, понеже, като видяха, че ние не сме склонни да платим таквази цена, слязоха на три долара; а пък от хотела до железнопътната станция, която беше много по-далеч, платахме само два долара. Като не бяхме се снабдили с долари, ние се разплащахме с европейско злато и интересно е, че касиерът приемаше охотно само наполеондорите, а австрийските 20 франка ги измиташе презрително назад, като че не злато, ами смет му даваме.
На станцията пристигнахме съвсем по американски - едва една минута преди тръгванието на трена. Вагоните на Orient Express напомнят американските вагони, само че последните трябва да са по-дълги, по-широки и по-високи. Те са дълги 70 фута и широки 10 фута и във всякой вагон има 76 удобни седалища - по двама пътника на канапе; но тъй като обикновено във вагона няма повече от 30 пътника, то всякой един може да разполага с цяло кадифено канапе. Ние, ако и да не пътувахме със Sleeping car, спяхме си богато в обикновените първокласни passenger coach. В бързите тренове има вагони само от I клас, а за една по-голяма плата може да се пътува със спалните вагони, които са сравнително по-разкошно наредени и вечер се превръщат в прекрасна спалня, с доста широки и удобни легла. Във всякой от тия тренове има особни салони за пушение, за ядение. Още по-разкошни, по-удобни, но и по-скъпи са пулманските и вагнерските вагони; те са приспособени за пътувание с всички удобства; в тях има Drawing-room - салон с богати кресла за всякой пътник; Buffet and Cafe car - бюфет и кафене, в което можеш свободно да пушиш и да четеш; Sleeping car - спални вагони; Compartment car - отделни елегантни кабини; Dining car - ресторант с прекрасни сервизи и разнообразно меню; Observation car - разкошен вагон с големи прозорци, с богати драперии, който се прикачва в края на трена и от който може да се наблюдава, както от отворената платформа на парахода; Private car - частни вагони, снабдени с всички удобства за богати семейства; сетне в трена има вани, берберница, книжарница и какво не щеш. Във всякой вагон има по два ватерклозети за мъже и жени. Също във всякой вагон има по два резервоара с чиста, ледена вода за пиение. Минуванието от един вагон в други е много удобно: външните платформи на вагоните така се прилепяват, щото не сещаш, че минуваш в други вагон, толкова повече като разстоянието между два вагона се затваря с полустъклени врата. Вратата между вагоните стоят повече отворени и вечер, при силно осветление, виждаш вътрешността на два-три вагона наред, като че един салон 50-60 метра дължина. И виждаш американците във всевъзможни пози, с газети в ръце, като че са се заклели да не продумват ни една дума, само се стараят как по-свободно и по удобно да си прострат или дигнат нозете. Във вагоните за пушение са поставени почти пред всякой пътник съсъди за плюение. Американците, когато пушат, много често и много безобразно плюят, а особено тия, които дъвчат тютюня; както е облегнат на канапето, без да си изменява позата, дъвче, дъвче, напълнят му се раздразнените от никотина уста със слюни, че като цвъкне между устните си една жълта гнусотия, та да ти се превърне стомахът, и хич не ще и да знае, че около него има хора.
До Албани, главния град на нюйоркския щат, ние вървяхме все край брега на Худзоновата река, но, за съжаление, не можахме да се насладим от природните красоти, окръжающи нашия път, понеже го минахме нощем. Наистина, лунната светлина беше посребрила повърхността на реката, ние виждахме облите силуети на хълмистите брегове, блещукаха множество светлинки в прибрежните градовце, мяркаха се товарни параходчета, блеснаха сам-там и триетажни параходи, потънали в светлина, като бални салони; но пак не можем да кажем, че видяхме Hudson River и ще вярваме на американците, че тази река е американският Рейн. Във всякой случай, оттуй, което при лунната светлина можах да забележа, правя заключение, че едва ли названието на Худзоновата река "американски Рейн" е по-претенциозно, отколкото би било названието на Рейнския водопад "европейска Ниагара".
Ниагара! Дай боже всекиму да изпита такива блажени чувствования, каквито аз изпитах, като наближавахме Ниагарския водопад, а още повече - когато блесна с всичкото си величие пред очите ми това чудо на природата! Един час преди да стигнем Suspension Bridge - станцията до водопадите, кондукторът ни предложи купони за фиакри, с които в продължение на четири часа ще се разхождаме, за да изгледаме водопадите от всичките главни пунктове. За това удоволствие му заплатихме 6 долара. Щом стигнахме на станцията, предадохме на съхранение ръчните си багажи, качихме се в едно широко купе и потеглихме...
| Обратно към [Алеко] [Стихотворения] |