Песни по стихове на Павел Матев
Павел Матев -Роден 6 декември 1924 г. Оризово, Чирпанско- Царство БългарияПочинал 4 февруари 2006 г. (81 г.)София, България
Павел Христов Матев (6 декември 1924 - 4 февруари 2006) е български поет, общественик, депутат, председател на Комитета за култура и изкуство. Работил е в Комитета за кинематография, бил е зам.-главен редактор на сп. "Пламък", главен редактор на списание "Септември". Павел Матев е един от любимите лирици на няколко поколения българи. Десетки от неговите поетически шедьоври се превръщат в текстове на шлагери на любовната поп песен. През живота си издава над 40 стихосбирки с вълнуваща, често пъти тъжна лирика. Вероятно затова е наричан тъжния поет - прякор, измислен му от литературните критици. Да си спомним за големия лирик в българската поезия с няколко от най-нежните му словесни симфонии в мерена реч.
Представяме ви избрани мисли на поета и няколко негови стихотворения:
"Поезията е публична самота. Твориш, за да те чуят хората... Понякога се чувствам заточеник на спомените. Човек се състои от спомени. Най-често се връщам към детството си. Младенческата възраст е не само най-невинната, тя е прелестна, знаменита. При нея човек е наистина божие създание: чиста, отворена душа, незамъглени очи, ръце, с които хващам само доброто."
"Смутен съм от похвалите към мен. Аз съм селски син и е в природата ми да мисля със земни понятия. Поетите са орачи на духа и сеячи на идеали."
"И знам, че птиците се приземяват, но тежко е да бъдеш приземен".
"Моите ласкави чувства дирят човешки заслони. С моето тихо изкуство искам да ме запомнят."
"Ами щяхме да правим хармонични личности. Направихме ли ги? Не виждаме ли как сега бухнаха престъпленията, кражбите, убийствата, рушветите, подкупите, изнасилванията? А се хвалихме, в това число и моя милост, че сме изградили новия, хармоничния човек. Всичко се превърна на плява."
"Талантът е любов", казваше Толстой. А на любовта всички възрасти се покоряват. Виждате ли умора в перото на Валери Петров? Аз не виждам. Може би голямата истина за творческото дълголетие се крие в степента на дарбата, с която - по Божия воля - е удостоен поетът, казва Матев в интервю пред в. "Сега".
"Тъгата не значи примирение, още по-малко отчаяние. Тя е съзиждащо, сътворяващо чувство. Не е ли тъжен и такъв жизнесъздател като Пушкин в неговата гениална творба: "Я помнь чудное мгновенье"? Не е ли тъжен открай до край в своите изумителни елегии Дебелянов? Да си спомним Ботев, който искаше тежко вино, за да забрави всичко друго. Аз не мога, а вие можете ли да си представите един ухилен до шията поет? Ухилени поети няма. Един велик руски композитор ми казваше, че бог е създал три безсмъртни неща: природата, човека и тъгата. Склонен съм да му се доверя без остатък."СТИХОТВОРЕНИЯ:
- Защо не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято?
Угасва пламъка в зениците
като звезда във мътно блато.
И става тъй че под чадърите
на привлекателни омрази
жадуваме за милосърдие,
което любовта да пази.
И само да не сме самички
и вяра в дружбата да свети -
приемаме от безразличните
най-безучастните съвети.
А сетне плачем от плесниците
на изменилите приятели
и че не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято.ПИСМО ДО МАМА
- Каква невеста си била ти, мамо!
как светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана
за първото ти сватбено хоро.
Като сърна на горската поляна
внезапно озовала се в кордон -
изтръпнала - забравила си, мамо,
да сториш на свекървата поклон.
Ти - другоселка в кръг от непознати!
Но те простили малкия ти грях.
сто чирпанлии - набори на тати -
залели всичко с вино и със смях.
А ти в хорото - пъргава, чевръста -
отмеряш стъпка, в свян навеждаш взор.
А плитките ти две змии до кръста -
пленили младоженческия двор.
Какви коси! Едничка ли девойка
въздишала на моминския праг
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг.
Във тях е пресен черноземен блясък
и златото на утринна заря,
среброто на подводен ръчен пясък
и бронза сив на хлебната кора
преливали се буйно или плахо...
Години, мамо, има оттогаз.
И три деца с косите ти играха,
със тях играх във люлката и аз.
Те милваха лицето ми, когато
целуваше ме нежна и добра.
Те паднаха в безреда онуй лято,
в което оковаха моя брат.
Тогава ти завърза ги в чембера.
Сълзи покриха бледите страни.
и дирих аз утеха да намеря,
но лесно ли е във такива дни?
В такива дни аз - плахото селяче -
поисках за гимназия пари.
А ти над бедността ни да поплачеш
зад кладенеца привечер се скри.
На заранта - прегърбена и жалка -
с отрязани коси, с подпухнали очи -
прегърна ме и каза: " Припечелих малко.
Вземи парите, сине, и учи!"
Сега са други времена, друг - простора.
Пораснах. Учих. Ето ме сега.
Здрависват ме с любов добрите хора,
и ненавижда, мрази ме врага.
Но пиша аз и искам да съм верен,
и любовта стиха ми да краси.
Ала назад ли погледа си вперя,
аз виждам твоите отрязани коси.
Дали стиха ми днес те утешава
и в песните ми виждаш ли, кажи,
отплатата за мъката тогава,
която не на теб, но мен сега тежи?
Едва ли... Ала ще успея, мамо!
Как няма да успее оня син,
пред който като неплатен огромен данък
лежат продадените майчини коси.Ти виждал ли си как умира птица…
- Ти виждал ли си как умира птица
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта.
Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък-капка светлина,
как в сивото потъва и изстива
последната искрица топлина.
Крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов
Ти виждал ли си как умира птица,
ранено смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента.Отвори ми. Нося тишина…
- Отвори ми. Нося тишина.
Зная тайни притчи за жените.
Погледни ме само във очите,
за да видя малко светлина.
За да ме прегърне синева,
и чрез съхранената надежда
нека да остане без слова
гонената от живота нежност.
Нека във мълчание кипят
жестове, пространства и неволи.
Надживели и любов, и пролет,
птиците мълчат през есента.Ти сън ли си?
- Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда -
далечна, но със близко име,
която свети без следа.
И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.
Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми - тревожна бездна -
живей щастливия си плен.
Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!ПРИВЕЧЕР
- Привечер.
И нищо се не чува.
В здрачината - селска тишина.
Добър вечер!
Мама ме целува.
Дюлята излъчва светлина.
Мама ме целува.
В двете длани -
мъжко, необръснато лице.
Две сълзи - запазени от лани,
скрити в най-дълбокото сърце.
Ябълки - във шепите събрани.
Прясно сирене и стар ошав.
Думите ?, малко неразбрани,
слушам аз -
и ням, и гологлав.
Уж съм вещ във българското слово,
а не мога да усетя сам
как се ражда този странен говор
на човек от щастие люлян...
Някъде детинството ми плува.
Кучета, волове и жита...
Добър вечер!
Мама ме целува.
Мене ме целува вечността.ПРИЗНАНИЕ
- Тя се мярна някак изведнъж
и с очи лазурни ме погледна.
Може би от есенния дъжд
беше понаведена и бледна.
Може би. Но аз за миг разбрах,
че това е среща не случайна.
Хората закриват своя грях
и не изповядват всички тайни.
Не отминах. Спрях се и узнах
как блести и под дъжда лазура.
То бе малък и невинен грях.
Есен е. И не очаквай буря.
- Различна орис всекиму се пада
и всеки е с това забележим:
на тебе - снежна изненада,
на мене - огъня неповторим.
На тебе непонятните пространства
и северните цветни небеса.
На мене - южните пиянства,
светкавици и шумни чудеса.
Навярно поговорките са верни -
и двата полюса стоят така,
че неизменно Югът търси Север,
ръката моя - твоята ръка.
Навярно във вселената ни има
полярна близост при взаимен зов.
От нея иде тоя хубав климат
на тиха изповед и на любов.ТЪЖБА - на жена ми
- Всичко мина. Недей се обръща
и не гледай вече назад.
Те заграбиха нашата къща,
както кучета грабят комат.
Кой помисли за нашия залък?
Стар, намусен и глух тротоар
ни посрещна със витошки камък
и с един жълтозъб талигар.
Черен кестенов клон се надвесва
като символ на сянка и глад.
Самота, пустота, неизвестност…
Не, недей се обръща назад.
Тази българска строга природа
може би ще ни връчи приют…
От нахлулата западна мода
моят стих ще остане нечут.
От поета - лирикът бездомен -
неизбежно ще се отрекат.
Като жалък безименен спомен
непристойно ще ме заличат.
За забава на хорската злоба
ще излезем от тоя въртоп,
за да взлезем двамината в гроба -
двойка жерави в земно гнездо.АНГЕЛ
- Навярно моят ангел е сакат,
та все при мене си стои и дреме.
Не стана ни богат, ни демократ -
пропусна историческото време.
И не го блазни белият простор,
и не го вдъхновяват небесата.
Седи си в доброволния затвор
обиден, равнодушен и брадясал.
А аз го моля: - Хайде, полети!
България все още си е наша.
Не бива да оставаш без мечти.
И аз не зная от какво се плашиш.
- Не знаеш ли? - ми проговаря той. -
Сега у вас все дяволи витаят.
Не чуваш ли - звучи заупокой.
Настъпи и на ангелите краят.
…И спусна се от Витоша мъгла.
Изчезна ангелът. Кое ли го накара
да скърши овехтелите крила
и да си проси хляб на тротоара?* * *
- "Моята родина не познава
своите рождени синове."
Н. Лилиев
Загиналите тънат във забрава.
В забравата животът си тече.
Осиротява българската слава -
заблудата ни ще я отвлече.
Къде ще идем, щом изгубим памет?
Безпаметните губят чест и химн.
Лишени от история и знаме,
не ще узнаем накъде вървим.
Към изгрев ли или към своя залез,
към божества ли или към беди?
Републиката е един страдалец -
и не живее вече, а мъжди.
И сиротее българската слава,
и я отвяват чужди ветрове.
Родината ми вече не познава
рождените си святи синове.УПОВАНИЕ
- В последните лъчи на всеки ден,
в безсъниците на опасни нощи
аз виждам твоя образ, посветен
на обич, на признание и прошка.
Но ти не подозираш, че сега
( и - слава богу - че си доверчива)
аз пак потъвам в своята тъга
и сам не зная накъде отивам.
Дано да се завърна пак при теб,
очите ти отново да погледна,
за да повярвам, че у мен расте
все още вяра - може би последна.
А ако някой в този миг реши
пак в чемерния свят да ме намеси,
ти злобната ръка ще отстраниш,
за да не пусне черната завеса.* * *
- Деля живота си на часове,
които мерят есенното време.
И знам, че някой час ще закове
последната минута. Ще ме вземат
и ще ме хвърлят в нищото. А там
камбаните не бият за вечерня.
И няма да усещам, че съм сам,
че всичко е затрупано и черно;
че няма небеса и няма път,
а другите, заровени до мене,
далече преди мене заземени,
ще си кротуват и ще си мълчат…
И ще се сепне само есента.
Понякога дъждът ще ме целува.
А падналите върху мен листа
ще мислят, че все още съществувам.ЕПИЛОГ
- Каква ли сетнина ме чака?
Защо ли питам, като знам:
олющената катафалка
и неизбежният саван.
Ще встъпя в немите беседи
с предтечите на оня свят,
с поети и езиковеди…
А есенният листопад,
защото е многогодишен,
ще шепне вместо мен това,
което исках да допиша,
но не ми стигнаха слова.
Ако не съм съвсем излишен -
макар и да съм отзован -
със закъснялата въздишка
влезнете в читавия храм
на книгите ми, назовани
в инкриминиран каталог…
В тях думите не са измамни,
а продиктувани от Бог!* * *
- И вече не си спомняме за Маркс.
Забравихме го като вехта дреха.
Потъна епохалният му глас.
При нас остана само неуспехът.
Човешко е! - би казал просто той.
Природата така ни е създала,
че паметта познава и покой,
без паузи живее капиталът.
Той не признава нито срам, ни грях.
Над свети идеали се надсмива.
Историята има страшен смях,
но тя блуждае без Локомотива.
Той не е притча, ни окаян фарс,
а точно проверена аксиома…
На запад още изучават Маркс.
Покрайнините вече не го помнят.* * *
- … А няма за какво да помечтая.
Остана и без ласки моя път.
И знам, че няма да достигна рая,
и няма другите да го свалят.
И всичко стана ясно, стана просто.
Съзнавам, че съм гостенин в света.
И вече приближавам своя остров,
където има прах и суета.
Полека, безучастно, безпричинно
погива залезът зад оня рид.
И някаква отчаяна старинност
придава на стиха ми тъжен вид.
Но сещам, че това, което пиша,
напомня музика едва-едва.
Навярно тук душата ми въздиша
или шуми изскубната трева.ПЛОЩАД "СВЕТА НЕДЕЛЯ"
- Кръстовище. Площад "Света Неделя".
Огромна църква. И железен кръст.
Трамвайни спирки. Срещи и раздели.
Открита обич. И прикрита мъст.
Молитва. Песнопения. И сватби.
Камбана. Вощеници. Карнавал.
Нищожни сенки. Жежки стълби. Пладне.
Несретник жалък. Звуци от кавал.
Зад църквата - хотел. До него - банка.
Фасада на локал и на синод.
И блудници с изтънчени осанки.
Угрижен и загадъчен народ.
Интриги между праведни и грешни.
Смешение от дънки и раса.
Беззъби врачки. Циганин със мечка.
И обещания за чудеса.
Нелепо сборище. Площад "Света Неделя".
Емблема. Предвещание. И злост.
Свърталище, което ни отделя
от всички божества. И от Христос.
