ЛУД ГИДИЯ

"Криво седи, право съди
    	стар кадия: -
не оставя на мир село
    	луд гидия!

Не е лудо като други
    	от селото -
тамбура му яворова
    	на бедрото.

Рано утром млад гидия
    	почва леко,
свири леко, а се чуе
    	надалеко;

надалеко по полето
    	до жътварки -
сърпи пущат и зафърлят
    	паламарки.

Плясват ръце и залавят
    	хоро вито -
извиха се, изтъпкаха
    	златно жито...

Дойде пладне, лудо-младо
    	не почива,
колко свири, толкоз повеч
    	зле отива:

че се чуе до невести
    	на реката -
те забравят бухалките
    	и платната,

та на хоро се залавят
    	пощурели,
дойде порой и отвлече
    	платна бели...

Падне вечер, луд гидия
    	не престава -
на бабите край огнище
    	мир не дава;

насам, натам - унесат се
    	в глас далечен;
огън гасне - все зелника
    	недопечен!"

Криво седи, право съди стар кадия:
"Скоро тука тамбурата, луд гидия.

Де, да видим що е това за свят чудо,
как тъй става старо - младо, младо - лудо."

Занаглася тамбурата момко млади -
стар кадия по брадата се поглади;

дръпна лудо теловете за налука -
стар кадия кравай мустак позасука;

ей го спрепна, ей го метна изведнъжка -
че се сепна кадиево сърце мъжко;

и непочнал истинската луд гидия -
на юнашки нозе рипна стар кадия:

сви, изви се чак от подът до тавана! -
паницата с мастилото от дивана

и торбите с харзували по стените,
като пилци полетяха из мъглите...

"Свири, свири, бог убил те, луд гидия,
божа дарба не заптисва стар кадия!

Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:
що е божа дарба - то за свят е чудо."