Пеньо Пенев е роден на 7 май 1930 година
в балканското селце Добромирка, Севлиевско, в многочленното семейство на Дора
и Пеньо Пеневи. Преживява обременено детство в не особено щастлива семейна
среда, за което свидетелстват някои непубликувани писма на поета от 1954
година.Това детство вероятно е сред причините за постоянната меланхолия,
опитите за самоубийство, лечението в психиатрията, а може би
затова и в последните мигове преди смъртта си той пише до своя приятел Митко
Иванов: "Моля! Погребете ме навсякъде, но не там, където съм роден! Заклевам
ви!!!!..."
Още в трети клас започва своите
поетични опити, а като ученик в севлиевската гимназия "Цвятко Танев"
продължава със злободневки, агитки и стихове. Пак там се изявява и като
превъзходен рецитатор както на свои, така и на произведенията на Вапцаров,Гео Милев, по-късно - на Есенин и
на Маяковски, върху чийто портрет в минутите преди смъртта си написва :
"Сбогом.
Идвам при теб, мой бог.
Аз"
Всички те оказват силно влияние върху първоначалното му
творчество.
По момчешки немирен палавник, той обаче си
спечелва славата на "буйна глава", с която пристига в София. Любен Георгиев,
който прави подробно изследване на живота и творчеството на П.Пенев, разказва
: "...помня го кротък, много смирен външно и мълчалив човек. Но съм чувал за
негови буйства, побоища и скандали. Не съм го виждал никога в подобни сцени.
Не съм го чувал дори да се заканва на някого. Единственият случай, когато го
виждах да се горещи, ръкомаха, бяха литератулните четения - когато рецитира
свои стихове." ("Пеньо Пенев - поетът с ватенката", Л. Георгиев, 1965 г,
издание на БАН)
През 1946 година се полагат основите на
младежките строителни бригади и П.Пенев едва дочаква края на учебната 1946/47
година и се включва в строежа на железопътната линия Ловеч - Троян, обявена за
младежки обект. В младежката бригада той отново пише стихове, чийто пръв
читател става Климент Цачев - също бригадир там, току-що направил
първите си крачки в поезията. На същия обект се запозвана и с Асен Босев,
който през 1948 година го представя на Елин
Пелин.
Строителните обекти стават втори дом на
поета. Негов труд е вграден в основите на язовир "Росица", а от 1949 година
живота му се свързва изцяло с изграждането на Димитровград.Той обиква новия
град с цялото си сърце, прекарва най-хубавите и най-плодотворни години от
живота си в него, там слага край на дните си и там пожелава да бъде погребан.
Подробно е разказан животът на Пеньо Пенев в Димитровград от Митко
Иванов - един от най-близките му приятели, в "Повест за Пеньо Пенев",
Профиздат, 1964год.
В периода 1949 - 1954 година много
от Пеньо-Пеневите стихотворения са включени в литературни сборници. 1954
година е най-плодоносната за поета в областта на неговите хумористични и
сатирични изяви. Много негови творби излизат на страниците на в.
"Димитровградска правда" и "Стършел" в периода 1956 - 57 година, които обаче
му навличат гнева на много хора, и той постепенно се превръща във "вреден за
обществото човек", принуден е да напусне не само редакцията на в. "Димитровска
правда", но и града, към който е така привързан.
Към
проблемите на поета, причинени от доносници, се прибавят и личните му брачни
тревоги. Преди да влезе в казармата П.Пенев сключва прибързан брак, който при
скандални обстоятелства е разтрогнат и който е причина за първия му опит за
самоубийство (12 септември 1950г). През 1955 година в Димитровград той се жени
за Мария Господинова, през февруари 1956 год. му се ражда син - Владимир.
Семейният им живот е изпълнен с безумни лишения, белезите от които са в
неговата поезия. В същото време работи като сътрудник на в. Стършел и
като такъв пътува постоянно по строителните обекти - Батак, Пещера, Мадан,
Рудозем, Кърджали.
Многолетните грижи и
безперспективността го смазват и обезверяват, временните затруднения го карат
да губи равновесие, почти постоянната меланхолия, породена от грубостта и
незачитането, и алкохола го лишават от сила за противодействие. През 1957
година при поредното му влизане за лечение в психиатрията за алкохолизъм,
тъстът му прибира жена му Мария и детето в Тополовград.
В началото на 1959 година се връща отново в Димитровград, дълбоко огорчен от
живота и неразбирането, което среща в столицата. Още с пристигането си прави
пореден опит за самоубийство с луминал, но успяват да го спасят
навреме.
На 27 април 1959 година след погълната
смъртоносна доза веронал той написва своите предсмъртни редове, между които и
тези до неговия приятел Митко Иванов:
"Митко!
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан..."
... И заспива завинаги.