Далеч на юг, далеч от теб съм, моя мила,
но твоят образ пак изгрява в паметта.
В тревожен сън заспала е Дервиш могила
и тъй е тиха... лунна е над нас нощта.
Загадъчно смълчана Странджа бди отляво,
намръщена отдясно се тъмней Сакар...
А там надоле, някъде направо
на Одрин светлините са като пожар.
През тая тиха нощ сме легнали в траншея -
чер змей нагърчен край граничната бразда.
Заставата мълчи, загледана към нея,
и диво се вишат планинските бърда.
Другарите ми спят в ръцете с карабина,
готови всеки миг да станат за стрелба,
защото тук цъфти любимата Родина,
а там отсреща - черни, пушечни кълба.
През тая кротка нощ далеч и Ямбол свети
като петно в една мъглива равнина.
А в нощното небе припламват две ракети,
за миг тук става светло, после - тъмнина.
За тебе мисля аз, за тебе, мила моя,
и нещо сладко пак в гърдите се топи...
Къде ли си сега на тая нощ в покоя?...
Аз бдя над твоя сън... Дете, спокойно спи!
Безшумно из траншея остър хлад нахлува,
небето над Дервиш могила побеля.
А утрото с червен проблясък я целува
и свойто ярко злато по Сакар разля.
Над Странджа пак изгрява слънцето отсреща
и смива от бърдата млечната мъгла.
Сърцето бий по тебе... Пей кръвта гореща...
Един орел над мен разперил е крила.
3. X. 1952