На зидаря Бай Захари
Студ! Студ!
И ти крачиш
настръхнал.
Бетонобъркачката
задъхано
хрущи,
скрипти и трещи.
А вятър връхлита,
лицата ни щипе,
фучи и в очите
сняг сипе.
Ръчага потеглиш
и трепваш -
о него
ръката залепва.
Но цехът наблизко
не иска да знай.
Той чака,
той иска:
- Бетон
дай! -
Нагоре в етажите
зеят кофражите
- гладни
грамадни уста. -
От дланите капе
кръвта.
Изтръпнал посягаш
и устни прехапал
пак хващаш ръчага.
Бетона изливаш,
но ивици сиви
по него веднага
се стрелват и гонят,
кръстосват се бързо
и сребърна броня
го смръзва.
Пак чакат зидарите.
Мълчи хаспелистът.
Мълчат количкарите.
Мълчи машинистът.
Един изругава:
- Тфю!... Трудна е нашата! -
Друг упрек отправя:
- От студ ли се плашите? -
А оня,
загледан в бетона,
покрит с тънък лед,
излиза напред:
- Мен студ не ме плаши!
Напразно замръзва!
Това си е наше
и то не омръзва!
Но мисъл ме чопли
по дните, когато
с енергия атомна
бетона ще топлим
и чудни мотори
ще караме.
- Ех, майка му стара,
дано да е скоро,
че трудно се чака -
обажда се някой.
- Ще стане! - намесва се
един количкар. -
Сърцето ми днеска
говори така! -
Такава
представата
усмихва лицата
и сгрява
сърцата.
Щом днеска
с мечтата
и с нашата мисъл
говорят сърцата,
сърцата
щом искат -
ей, хора,
мечтайте
дръзко
и мъдро!
Мечтаното, знаете
утре
ще бъде!
1950